2021 – презареждане; Всеки край е ново начало

Мамка му.
Твърде много време измина откакто животът беше „нормален“.
Не че някой и тогава и сега се е заблуждавал в съдържанието на тази нормалност. Атипична, понякога натрапливо циркулярна, тя ни караше да се чудим сънуваме или спим, дежавю ли виждаме или реалността е филм с много лош кастинг, но брилянтен снимачен екип. В оная нормалност хората до там бяха привикнали със собствената си роля, предимно на пречупени консуматори, че когато тя в миг изчезна всички си казаха – ами сега какво?
Какво, какво… Нали искаше промяна – те ти булка спасовден. Едно „китайско грипче“, една „азиатска кашлица“ промени живота на всички хора по земята, макар и много от тях да не го осъзнаваха. От забързани в ежедневието си фигуранти се превърнахме в биологична заплаха за самите себе си. Епидемичен материал, който трябва да бъде изолиран. Така и стана. Изолирахме се. Носихме маски (дори в парка на разходка с кучето), редихме се на опашки за тоалетна хартия и хляб. После се редихме на опашки за тестове. Някои от нас загубиха близки възрастни, други загубиха близки млади. Трети загубиха работата си. „Новото нормално“ се конституира като дълъг преходен период между „старото нормално“ и неясното бъдно. Страхът от повсеместната гибел в комбинация с отдавнашните симптоми на отчуждаване и радикализация атомизираха обществата до степен на нови разделения – вярващи и невярващи в кризата, светата криза…вярващи и невярващи в разрешението ѝ. Вярващи и невярващи в себе си. Стигна се до там – хора, които принципно нямат нищо против да вкарат в кръвта си коктейл от никому неизвестни вещества с криминален произход, се превърнаха в съдници на бягащите от потопа, наричайки ги с хиляди имена. Роби на статуквото. Самите те ама никак не осъзнаха, че в играта на котка и мишка никой от нас не е хищникът. Поживяхме отделно – радвахме се на слънчевите дни както никога до сега. Малките неща, като от реклама на мобилен оператор, да се събереш с приятели на излет, да пийнете по едно две на чист въздух. Естествено всичко опира до егото. Мнозина се разсърдиха, че някой им отнел права, други продължиха да се молят за някакви права. Противно на очакванията светът още се върти, макар и в малко странна посока. Но това, което остана да виси като Дамоклев меч над главите ни е как ще продължим напред?
Честно да ви призная, причината, поради която все по-рядко се появяват тук материали е много прозаична. Тя е във визията за бъдещето. Не може нещо от миналото вечно да те дърпа назад. То за можене – може, но дали трябва. Светът се промени не само заради коронакризата. Той се промени заради капиталистическата криза, заради кризата в доверието към институциите, заради кризата на идентичността сред младите, заради липсата на млади изобщо и кризата в демографията. Ние живеем в един непрекъснат кризис, който ежедневно изисква от нас. Да се пазим от това и онова, да внимаваме дали не ни лъжат в интернет или по новините, да бдиме над това кой влиза в парламента, кой излиза от него. В цялата тая въртележка от променливи насреща ни остава един много неясен силует, за границите на който се караме и боричкаме, копнеем и жадуваме, очакваме някак си, защото това ни е природата – винаги да чакаме нещо – чакаме вечерта, чакаме Петък, чакаме лятото, после чакаме зимата, чакаме деца, чакаме да порастнат. В някакъв момент започваме да чакаме и да умрем. Ето това, последното чакане е най-ужасяващата част от вечно течащия поток на времето и живота.
Ако мога да предам нещо на по-младото от мен поколение, то ще е: не чакайте!
Правете неща сега! Сега е единственото време, което е настояще. Миналото е отминало, а бъдещето е твърде неясно. Правете групи, организирайте концерти. Правете го сега! Утре ще е твърде късно, много ще ви мързи или ще имате куп битовистки глупости на главата си. Ще остареете неусетно и отговорностите ви ще пораснат на ръст троен на вашия. Тогава ще се обръщате с усмивка назад и ще си спомняте какво е било, когато сте имали възможност да правите толкова много неща. Пишете, учете се, свирете, рисувайте, създавайте зинове, организирайте концерти, партита. Подкрепяйте свободни пространства, купувайте си мърч от групите, купувайте си много музика! Музиката остава за поколенията.

Sofia Rebel Station възникна преди повече от 11 години като информационна кампания за запознаване на младите в България с алтернативната музика и култура. Целта на проектът бе да подпомогне това, което към онзи момент наричахме сцена, а по същество бе малко хаотичен, доста незрял и ентусиастки сбор от групи и хора, чиято енергия се разпръскваше във всички посоки без да води след себе си същественото. Спорадичните опити за обединение, както и почти сектантските лутания, които имахме в по-предишното десетилетие доведоха до онази емоционална зрялост, която бе нужна, за да се потърси и поведе поривът. Без капка скромничене, Sofia Rebel Station имаше принос в това. Като наследник на други уебзинове, които имаха повече характерът на официози, отколкото на фенски издания, SRS имаше опитът на списването, който други все още нямаха.

Първият хедър на Sofia Rebel Station. Автор на снимката съм аз. Това са тройка изтребители МИГ-29 прелитащи над блока ми в София.

Така се появи за първи път в България музикален каталог, комбиниран с периодично публицистично издание, занимаващо се с ъндърграунд животът в столицата и страната. Първите ревюта на концерти, които предизвикваха небивал интерес не само сред феновете на групите, но и сред широка публика от ентусиасти, дадоха отправна точка на множество съждения за това къде сме, къде бихме искали да бъдем. Също така бяха отлична хроника за времена, които всички знаехме, че няма да се повторят. Времена с особен заряд – усещането за промяна, за напредък, за развитие. Уебзинът успя да улови духът на епохата на отваряне – много и лесно достъпната информация, която буквално трансфмормира малките ни съобщества и ги направи достойна част от семейството на ъндърграунд сцените в Европа. Далеч по-сериозна, фокусирана и напредничева, сцената се оформи и разви – появиха се места за отдих и култура, множество хартиени зинове, дистрота и лейбъли. Десетки групи. Всички тези хора бяха на гребена на същата вълна, на върха на която се опитвахме ние, редакцията на Sofia Rebel Station да стоим. И успяхме, естествено не без известни лишения и не без солидно количество нестихващ ентусиазъм.

Това е следващият вариант. Също толкова аматьорски; Фигурата в ляво е на Чочо, един от първите автори на изданието

Приятелският ни колектив растеше и се свиваше през годините, давайки на уебзинът онази пъстрота на мисълта и мненията, която отговаряше на случващото се в нашата сцена. Мнозина млади научиха от нас какво е „хардкор“, дузина стари, разбраха, че той не е родом от САЩ. Много хора за първи път се докоснаха до руския, френския и английския уейв благодарение на нашите страници. Други с интерес научаваха, че скинхед не е равно на фашизъм. Sofia Rebel Station бе сред пионерите в родното пространство, извели екстремната музика от обскурното пространство на тъмна непопулярност и изолация към далеч по-светлия и общителен клубен и културен живот чрез позитивните си ревюта на албуми, ежегодни класации и интервюта със знакови личности. Кооперацията между SRS, други фен издания и утвърдените традиционни медии позволи нашето послание да достигне и дори задмине пределите на страната. Някои от най-нашумелите напоследък групи за първи път споделиха мислите си именно пред аудиторията на станцията, а изданията им получаваха най-добрата трибуна, естествено защото са го заслужили.

Новият хедър е колаж, дело на Виолета. Рисунката и поп-артът са нейни собствени.

Sofia Rebel Station и колективът за организация на събития Persons Unknown бяха зад някои от най-мащабните концерти, довели в България класически и нови групи от Западна и Централна Европа, дали микрофона на най-добрите родни изпълнители от алтернативната и ъндърграунд сцена и събрали стотици фенове в незабравими нощи из столичните подземия. В замяна на всичко това станцията, както и нейните автори и екип никога не взеха и един лев. Sofia Rebel Station никога не е имал никаква търговска дейност, комерсиална цел или нещо подобно. Не сме продавали тениски, шорти, джапанки, никакъв мърч. Никога не открихме сметка за дарения, нито потърсихме помощ. Хостингът на сайта винаги е бил плащан от личния джоб на неговите създатели, а събитията, без изключение, винаги са били самофинансирани (с всички спохождащи рискове). Всеки, който е участвал в списването на уебзина, организацията на ивенти или е помагал с каквото може, го е правил от чисто сърце, по идеологически причини и абсолютно стопроцентово безкористно. Това беше най-важното изискване и цел, поставена пред нас.
Днес, сред тези хора има много успешни специалисти в почти всяка област на живота – журналисти, музиканти, учени, поети, художници, мениджъри в частни компании… Всеки един от тях, обаче, е дал нещо от себе си – най-вече от свободното си време и енергия в едно вече отминало десетилетие, което искаме да запомним само и единствено с позитиви.
За съжаление, обаче, всичко си има лимит. И ако през изминалите 11 години загубихме нелепо много приятели, млади хора и ярки личности в нашата сцена, то идеите продължават да живеят и след плътта и костите. Посланието оцелява в душите и умовете на тези, които остават. За това без капка страх или съжаление трябва да си признаем, че краят на нашия проект, такъв – какъвто бе през последното десетилетие безвъзвратно е настъпил.

Бруталният плакат за лайва на The System в София, дело на Диана Данова – Диди. Абсолютен шедьовър.

Настоящето донесе множество промени, голяма част от които естествени. Промени се сцената, промени се музиката, промениха се и хората, пък и да си кажем честно, ние самите в много отношения не сме същите. Понякога дори не говорим на един език, а се подминаваме с леко сконфузни усмивки. Всеки или всичко, рано или късно поема по свой път и само ситото на времето може да отсее кой ще остане от ляво и кой ще отиде в дясно (без капчица идеология в гореказаното). За нас това време вече е дошло и няма логика, която да ме убеди в полезността на остарялата и леко носталгична мисъл, която никога не ще възприеме новата посока и взор. Най-вече съм убеден, че всяко нещо си има конкретно приложение, задача, мисия, ако щете. Sofia Rebel Station изпълни своята мисия и достигна до очите, ушите и съзнанието на хиляди, предавайки основното ни послание – борете се, творете, не се предавайте! Днес тази идея е споделяна от мнозина и видно няма да умре с краят на този или онзи уебзин, тъй както сцената никога не спря да съществува, дори след най-големите и тежки свои загуби. Най-важното е постигнато, а второстепенните цели са преизпълнени. Оттук нататък – нови цели и нова мисия.
Да, точно така. Най-големият философ – майката природа го е доказала емпирично милиарди пъти – краят на едно е начало на друго, така че, дори сред вас да има хора, които наистина тъжат или ще им липсва това пространство, с абсолютна сигурност мога да ви убедя че: 1. В най-скоро време може да очаквате нещо ново, хубаво и вълнуващо. 2. Краят не винаги е нещо лошо, понякога е глътка свеж въздух. 3. Ако сте стигнали до тук, значи нищо не е било безсмислено, следователно няма поводи за тъга, а това е най-важното.

Плакат за локален лайв с чуждестранни гости, дело на Виолета Заранкова

За мен лично, Sofia Rebel Station често е бил отдушник на емоционални и други вътреличностни товари, които съм облекчавал чрез музика и преживявания, а в последствие съм търсил хората, които биха вибрирали на същата честота. Твърде много пъти тези хора сами са се появявали на нашите страници и са търсили нещо ново, нещо вълнуващо. Страх ме е, че напоследък никак не можем да им го дадем, което само по себе си прави продължаването живота на този проект сантиментално. За да избегнем тази ненужност, ние, екипът на SRS взехме решение за неговото окончателно прекращаване.
Бяха прекрасни 11 години, благодарността от наша страна към стотиците читатели на изданието и всички, които ни подкрепяха през годините е безмерна и трудно се побира в текст.
И за да не стане патетично дълъг този пост-прощение, искам в лично качество да благодаря на множество личности и организации, които спомогнаха осъществяването на нашата идея.
На първо място, разбира се, искам да благодаря за всеотдайността на моят вечен приятел и съучредител на Sofia Rebel Station – Skunksa. За службата на всички автори, които са участвали в проекта: Влади, Чочо, Мишо, Къци, Патрик, Калето, Шентов, Митака, Жоро, Преслав, дано не изпускам някого, простете ми, ако да. За партньорството на: DIY Conspiracy, Tigersuit, Улично Дело, HC Spirit, I Hate Mondays Radio, Against The Odds, Терозин, Lunatic.bg, Ugly & Proud Records, For The Kids Booking, No Crew No Fans Just Friends, RE-ACT, Kontingent Records, Sofia Waste Water System, БНР, БНТ, Z-Rock, Радио Варна и Марто от „От Другата Страна“, Тангра Мегарок, Евроком, М2 и всички издания и медии, които са промотирали нашето дело или са били наши съратници. За възможността да свирим, организираме концерти или просто да се забавляваме на: The Box (RIP), Studio (RIP), Alcohol (RIP), Underground gallery (RIP), Non Sleep Hostel (RIP), Neu Berlin (RIP), Thrash Zone (RIP), Fans, Mixtape 5, Gabba Bar, Grindhouse skate club, Фабрика Автономия и множество други пространства и заведения, чиито имена не помня или съм забравил, защото действително са много.
На всички хардкор-пънк, Ой, уейв, ска, метъл, грайндкор, пост-пънк банди, които са били част от наши ивенти, вдъхновявали са ни или сме се забавлявали заедно, но най-вече на: Битов Терор, Voyvoda, Razgruha, Indignity, Outrage, Ънален Диспут, Feedbacker, BFDM, Rejection, Blackmail, Разврат И Поквара, Bright Sight, Junk Yard, The System, Omega Tribe, Kataxnia, един куп унгарски банди, Krokodenixtix, Totalni Klosari, ТВУ, Ремонт, F.A.Y.D., Боли Ме Фара, Lunatic Theater, Anti Future, UPYR, Savage Ravage, Expectations, Start Today, Shemale Zero, Нови Цветя, Muddy, Them Frequencies, Warscum, Hatebomb, Anti-System, Глас Народен, Lapsus Linguae, Last Hope…………………….. този списък може да продължи още много дълго. На множество личности – най-вече на жена ми Виолета, която бе дизайнер на сайта през повечето време, на Диди, която си подели с нея работата по плакатите за наши концерти и в рамките на това изработи някои от най-големите шедьоври в сцената, на Andy T, Gerard Evans (Flowers in The Dustbin), Jimi (The System), Paul (Manlifting Banner), The Shend (The Cravats) – за приятелството и връзките с английската сцена, на Алесандър (за приятелството и многото показана музика), Даро, Кунца, Марто (за същото), на Чобата (за непрекъснатото вдъхновение), на Бай Петьо, Теодор и всички, които са търпяли музикалните ни напъни, на Мицата за здравословния хейт, на Тошето (за нестандартната покана за изложба), на Крисо (за приятелството, музиката, концертите.., абе той си знае)……. този списък също е безкраен.
Извинявам се от името на всички ни, ако през годините някой е останал обиден или с лоши чувства, желаем късмет и успех на всички, които продължават да се занимават със светлото дело – разпространението на нашите идеи и ценности, DIY културата, алтернативната музика и сцена. Тези неща спасиха нашите животи, вярвам още много такива хора ще има и за напред.

Считано от днес сайтът на уебзина прекратява своята дейност. Материалите ще останат достъпни до месец Септември, след което най-вероятно ще се преместят в мемориален блог, където ще имате възможност да си ги препрочитате, ако имате желание.

Дейността на промоутърската организация Persons Unknown продължава. Съобразено с настоящата обстановка ще бъдат обявени и новите проекти за идната 2022г., продължавайки с PUNK006, който се надяваме да бележи голямото завръщане на живата музика.

Фейсбук страницата Sofia Rebel Station ще продължи да съществува, гарантирайки че аудиторията на уебзина в социалните мрежи ще остане информирана за бъдещи събития, както и ще може да се наслаждава на хубава музика и смешки.

Електронната ни поща sofiarebelstation@gmail.com продължава да функционира. Ако имате желание да ни споделите нещо или просто да си поговорим – добре сте ни дошли.

И както казах по-горе, очаквайте нещо чисто ново и готино съвсем скоро.

През последната година от своето съществуване, Sofia Rebel Station бяхме ние:

Аз, JollyStomper
mitkoxvx
patoisvn


Довиждане, а не сбогом!


„БОРБАТА ПРОДЪЛЖАВА, УЛИЦАТА НИ ЗОВЕ!“

Стиг Милър: Пънкът е да бъдеш креативен и оригинален, да мислиш самостоятелно

Крисчън Милър, известен още като Stig da Pig, Stigus Maximus или просто Stig, беше китарист на легендарните банди Amebix и Zygote.

През последните няколко години Стиг се занимава предимно със своя собствен солов проект и няколко други артистични колаборации. В новите му песни без съмнение се усеща отчетливото влияние на мрачната и тежка музика на Amebix, но преди всичко се характеризират с дълбокия глас на неговите вокали и мрачната ембиънт атмосферата, обхващаща експерименталния му звук.

След една много странна и трудна година за всички ни, като за начало на 2021 г. реших да си поговоря именно с пънк легенда като Стиг. Краткият ни разговор включва теми като скорошното преиздание на единствения албум на Zygote (бандата на Стиг и Спайдър след разпадането на Amebix през 1987) и заветът на Amebix върху глобалната DIY пънк общност.

Оригиналното интервю на английски ще можете да прочетете в сайта на DIY Conspiracy, но сега можете да видите това интервю за първи път именно тук в Sofia Rebel Station.

Снимка: Richard Parkhouse

Здравей, Стиг! Много се радвам на възможността да говоря с теб! С какви неща се занимава миналата година? Сигурен съм, че е била странна за всички, така че ми е много любопитно да разбера какво се случва покрай теб. Имаш ли вече някакви новогодишни резолюции за 2021?

Stig: Ами, в последните няколко години работя по няколко музикални проекта, обаче в тази последна година се захванах с нова колаборация с няколко приятели. Всичко обаче все още е в QT процес. Така че не мога да кажа нищо повече за момента.

И, да, “Странни” времена несъмнено, но да бъда честен, аз така или иначе вече съм си “социално дистанциран” поначало.

По последния въпрос, просто да остана жив и здрав, и колкото се може по-креативен, би било най-доброто нещо в тази или която и да е друга година. По този повод започнах да се уча на някакви базови умения по миксиране и записване на музика, както и други различни неща от „живота“.

Единственият албум на Zygote, „A Wind of Knives“, беше наскоро преиздаден на винил от Pine Hell Records в Щатите. Можеш ли да ни разкажеш за историята на бандата и как стана част от музикалното ти приключение? Как беше приет вашия звук при появата на бандата след разпадането на Amebix? На хората харесваше ли им?

Stig: Доколкото си спомням, Zygote започна през 1987 след спирането на Amebix. Аз и Спайдър останахме без банда и решихме да започнем нещо ново, което да ни движи напред и така започнахме да репетираме с Джордж и Тим на същото място, където преди това репетирахме с Amebix в Бат, т.нар. “Stote Hall” (маза, в която стените бяха облепени с картони от яйца). Това беше къщата, в която повечето членове на The Smartpils живееха по това време. Тогава не знаехме нищо как да си пазим слуха и свирихме много, много силно. Дори на репетициите ни цялата къща се тресеше, а ушите ни свистяха с дни след това.

Мисля, че това беше наистина като ново начало за мен. Така започнахме да свирим с всеки и навсякъде колкото можем, така че хората наистина да влязат в нашето нещо.

Zygote на турне

Разказвал си истории как си открил пънка и ъндъргаунд музиката толкова рано в живота си в много други интервюта през годините. Мислиш ли, че пънкът е най-освобождаващото нещо в живота ти, когато се случи за първи път в края на ’70-те?

Стиг: Когато се случи за първи път, беше изключително вълнуващо нещо за мен да видя и чуя хора, които чувстват същите неща като мен. Пънкът направи така, че да се чувствам по-малко самотен и окован в ужасната реалност, пред която бяхме изправени по онова време.

Как успяхте да направите прехода от звучащия като Crass и Discharge хардкор и анархистки пънк към много по-мрачна, тъмна и меланхолична музика, смесваща пост-пънк и метъл както никой преди това? Какво ви доведе до тази промяна?

Stig: За мен Crass бяха велики и Discharge все още са велики! Но ние освен това правехме нашето си собствено нещо, не искахме да звучим като никой друг и беше много важно за нас по онова време да бъдем “оригинални”. Все още е много важно за мен да бъда колкото се може по-оригинален във всичко, което правя, дори със соловите ми неща се опитвам да не звуча като никой друг.

Джордж Флечър и Стиг в Zygote

Иронично, този вид аутсайдерско изкуство, който направихте с Amebix, а по-късно и със Zygote, стана основа за възхода на кръст (crust) жанра, субжанр на пънка и метъла, който е много по-политически и активисти ориентиран от всичко, което си правил с твоите банди до тогава. Някога гледал ли си на Amebix като на политическа банда изобщо? Имам предвид, като изключим очевидните влияния от политически банди, участието ви в скуотърското движение и свиренето с леви/анархистки банди.

Stig: Ами, ние нямаме песни с текстове “Fuck Thatcher, she’s a cunt!” или “War! War! It’s not very good!” и т.н. Въпреки това, ние сме събирали пари за различни политически каузи, бяхме много близки до идеалите на Анархизма до толкова, че свирихме заедно с много такива банди по това време. Ние обаче се интересувахме от Човешкото състояние – “Защо сме тук? Какъв е смисъла на всичко това?”, “В някакъв Ад ли живеем? Ако е така, защо?” – повече езотеричен вид политика, според мен. (Стиг се опитва да не звучи прекалено претенциозно)

Като изключим мрачната музика и образи, които представлява всеки от музикалните ти проекти, ти винаги си се ебавал зверски с пънк сцената и всичките ѝ клишета откакто съществува. В сайта на DIY Conspiracy бяхме публикували това старо твое интервю. Става ли ти смешно като четеш такива шедьоври на мисълта след толкова години?

Stig: Хахахаха! Какво му е лошото на малко вятърничевост… смехът по време на скапани времена е от първа необходимост. Животът беше пълно лайно по онова време, нека си признаем, животът сега е още по-голямо лайно! (освен ако не си някое Милиардерско лайно от Силиконовата долина)…

Когато ти попречат да може да се смееш изобщо, значи са спечелили! Върни си своята Човечност, крещи! викай! смей се! бъди мил! създавай! твори Изкуство!

Какво значи пънкът за теб днес? Фашизмът е във възход. Климатът отвръща на удара срещу самозабравилото се Човечество. Намираме се в глобална пандемия…

Stig: Да бъдеш съзидателен, да бъдеш оригинален. Да мислиш самостоятелно, да поставяш въпроси. Да бъдеш верен на себе си.

Гледах няколко документални филма и видеа за пънк сцената в Югоизточна Азия, страни като Малайзия, Индонезия, Мианмар и Филипините. Изглежда, че неща като крайна бедност, алкохолизъм, наркотици, бездомност и изцяло липса на бъдеще са все още реалност за пънкове в големи части на света. Значи, много е яко да видиш как тези хора се борят, въплъщавайки изцяло пънкарския дух, солидарност и DIY етика, за да може изобщо да оцелеят на улицата, но е също така много тъжно да видиш някой да живее такъв живот, изблъскан в периферията на общество. Какво мислиш за това като някой, който е бил част от годините „без бъдеще“ по времето на Тачър (не че сега нещата във Великобритания са много по-добре)?

Stig: Да, комуникирам си с няколко млади пънкове от Индонезия, Малайзия и Филипините чрез социалните мрежи и имейл. И те наистина изглежда да се борят срещу всичко почти през цялото време, но те в същото време имат тотална любов към своята сцена и се вълнуват от нея и дават цялата си подкрепа докато “нормалния” Свят има много малко или нищо да им даде изобщо.

Разбирам това… Това е жесток живот, който можеш да оцелееш само докато си млад и имаш мрежа от приятели, с които да го живееш… Със сигурност ще ти се отрази в живота и ще остави своите белези завинаги.

Има ли някои нови, модерни банди, които ти харесват? Имаш ли любими албуми от 2020?

Stig: Винаги съм отворен да чуя нещо ново и вълнуващо, но нищо не ме е грабнало през 2020. Според мен споделянето на файлове ще стане първостепенно в правенето на музика в идващите времена и трябва всички да станем добри в това!

Благодаря ти много! Нещо да добавиш?

Stig: Не, наистина няма! Мисля, че отговорих на всичко… Наздраве!!

Кармична мъдрост или перипетии с Cro-Mags

След всички думи свързани с протеста в България, дали пречи, дали помага, дали е купен или е обязден от рептили-анунаки искам да се знае, че поне адски много деца се учат да карат скейт по затворената улица във Варна. Всяко нещо носи позитиви, неочаквани, болезнени позитиви.

Винаги ще помня как стигнах до музиката на Cro-Mags. Бях за пореден път без пари, полудял от гнусни разговори с хора и скитосвах в Студентски град. Всеки път когато се чувствам най-зле, музиката ме спасява по неведомен начин. Беше горещо, всички се бяха скрили на сянка и единствените хора, които не бягаха от жегата бяха момиче и момче, които раздаваха някаква книга в синя подвързия. Тъй като кармичния закон в света повелява отчаяните луди да се срещат с още по луди аз ги заговорих. Говорихме си за джаз, за двете бас линии в една песен на Хърби Ханкок, за Джон Колтрейн и когато разговора стигна до музиката на жена му – Алис Колтрейн и това как е живяла и в какво е вярвала(медитирала е, чела е Бхагавад гита, посещавала е ашрами) момичето се разгърна в дяволска усмивка изпълнена с криви зъби и започна да говори за книгата, която се опитваше да пробута. На кратко една от свещените за будистите и хиндуистите книги. Казаха ми, че може още да си говорим на подобни възвишени теми стига да дойда с тях – кой гладен луд би отказал? (Всеки би) Тук спестявам лични религиозни мнения и прехвърлям метафизично материята на разказвача, четящия и действащите лица, в стил късния Хенри Милър към неупоменат адрес някъде в Студентски град където хората си имаха импровизиран храм. Всичко беше свръх сериозно, нетипично за веселяците-нихилисти каквито са будистите и сякаш фин прашец се рееше във въздуха в този апартамент. Не бях ял от дни, ядох може би най-вкусната храна, която съм ял в живота си. Когато седнах на земята да си довърша стотната порция бутнах нещо като статив, от който паднаха най-различни ритуални предмети, сред тях, до дясната ми ръка – Best Wishes на Cro-Mags. Обложката веднага ми грабна окото, кришнарите ми казаха, че мога да задържа албума, тъй като го били взели с нагласата, че това е религиозна музика, не thrash punk от Америка.

Нарасима, аватар на бога Вишну, възстановява Дхарма като унищожава всеки. който харесва кавър групи.

Нещата около Cro-Mags определено са хаотични. Като започнем от разпри, кой каква част е писал от ужасяващия им първи албум, през постоянната смяна на хора вътре в групата, през наемане и уволняване на музиканти точно по време на записа на Best Wishes и стигнем до наши дни, където вече съществуват две различни групи – Cro-Mags с Harley Flanagan на вокали и бас и Cro-Mags JM с John Joseph на вокали. Нищо не е чуждо на хората от тези групи и всички може би знаем за коцерта от 2012 година, когато Flanagan се опита да атакува останалите членове на групата. Самия Harley има интересен живот, от малък е сред контракултурата, във Фабриката на Andy Warhol, Allen Ginsberg пише интродукция към негова книга с поезия и проза написана като дете, практикува Джу-Джицу, бил е в затвора и още и още. Очевидно кармичния кръг има да се върти още много и още доста уроци предстоят на хората от групата изобщо.

Harley на 9 години. Гърба на горе спомената книга – вижте какво пише Ginsberg за вокала и си представете човека на 14 години по време на Age of Quarrel.

Прогресира ли музиката след всички тези перипетии? Все още Ню Йорк Хардкор ли е и богата ли е както вътрешния свят на хората в нея? Най новия албум се казва In The Beginning и всеки, който си мисли, че това име означава буквално рестарт на Cro-Mags би бил прав защото още първата песен започва с буквално същите рифове и качващо се темпо като We Gotta Know от The Age of Quarell. Thrash, punk, hardcore, както и да го назовем формулата е същата и ни говори за още предстоящи трудности и евентуални падения и възход чрез рифовете, които сме чували милион пъти, и нищо, което да ни изненада. Първите няколко песни свършват преди да сме чули каквито и да е запомнящи се мотиви. Бих казал, че ако не бях свикнал с вокалите и ако Cro-Mags не бяха една от първите хардкор групи изобщо, които чух, може би не бих могал да кажа, че албума е издаден тази година. Всичко е точно както преди без никаква промяна. Може би Harley иска да покаже, че е абсолютен майстор на това, което правят те, преди да тръгне към неизследвани територии. Почти няма брейкдауни в песните, сякаш са загубили някак идентичността си и просто искат да правят малко по бързи песни в памет на Motorhead. В случай, че тези аргументи някак не Ви стигат, по време на четвъртата песен в тантрическия метъл се включва именно Phil Cambell от Motorhead, за да предаде малко идентичност на песента. Солото в края е непогрешим ранен, гаражен, даже демо Motorhead.

Лириките все още са за борбеност, бунт срещу идеята, че това, което ни обгражда ни прави такива каквито сме, но не бих казал, че ако ги прочетете ще бъдете вдъхновени. Има дори песни като PTSD, където идеята е сякаш за някакъв исторически реваншизъм от името на военните ветерани и как те убивали и прочие, но в крайна сметка имат съвест(някаква). Разбирам какво е миналото на хората в Cro-Mags и какъв кръг от хора ги заобикалят, опит за подкрепа към всички ветерани, особено в Америка, където повечето такива полудяват, заради липса на психологическа подкрепа е доблестен акт, но някак празен имайки предвид слабата лирика. Единствената промяна в темпото и в идеите е по време на The Final Test където Harley пробва чист вокал със изключително много ривърб, сякаш е лишен от тяло дух. Получих дежа вю с последните неща на Bad Brains където най-великия вокал,за мен, в хардкора звучи изцеден. Това беше първата ми асоциация когато слушах албума, продължавам да твърдя, че звучи точно толкова безсилно. Целия албум звучи особено – на първо място са вокалите, после баса, после солата на китарите, като всяка песен има поне едно, и най накрая рифовете и барабаните. Мисля, че това отнема от силата на албума и от потентността изобщо на съдействието между инструментите. Сякаш Harley бърза да чуем него, пък за другите каквото остане.

Бездънен ентусиазъм – Harley като малък сред тълпата с Andy Warhol.

След това продължаваме към One Bad Decision и Two Hours, които са на тема грешките в живота и затвора. Crusty, D-Beat, хардкор, ама от Ню Йорк. Two Hours се казва така, понеже включва семплиран разговор между Harley и някой друг, който когато го питат „Какво става, кога излизаш?“ отговаря – „Със сигурност, не след два часа.“. Бих искал да кажа нещо повече за албума, но цялото преживяване беше като да слушам демо на група, която преди е бълвала идеи и сега просто съществува. Cro-Mags са ми абсолютни герои, не си представям вътрешността на ядрения ми бункер по време на следващата икономическа рецесия без плоча на The Age Of Quarrel, но това, което чух сега ме разочарова. В тези времена е важно да си говорим истини и да рефлектираме върху изживяванията ни, не се знае какво ни дели от следващото завъртане на рулетката на житейския кръговрат. Този сайт за мен никога не е бил типичен сайт за ревюта с точкуване – или нещо е добро или не е. В този дух на нещата този албум премина през времето, което му беше отредено и за жалост съвсем скоро ще бъде забравен.

Warscum – Amputations of life + интервю със Славейко Сандански „Птицата“

Една спокойна пролетна вечер, докато си стоях на остъклената одиночка и наблюдавах мързеливото, карантинно движение на кварталните братя изведнъж ме обвзе неприятното чувство, че искам-не искам вече не съм част от най-младото поколение на изстрадалата ни земля. Освен, че ако ме блъсне кола и умра, във вестника ще пише, че е загинал мъж, а не момче, другият признак, който започна да ми напомня за горното бе, че вече не успявам толкова лесно да разбирам последните течения и моди, както и техните най-изявени представители. Сиреч, превърнал съм се в поредния скодоумен „старец“, чийто закърняващ с ритъма на собствения си комфорт мозък, предпочита за лично улеснение да отрече даденото, дори когато не намира точната логика за това.
Последното да се изтрие, пълни глупости. Всички знаем, че живеем в евтина, пластмасова имитация на живот, където почти всичко генерирано от обществото има стойността на кучешка фъшкия. Изкуството е поставено в неприлична поза спрямо финансите, а уродливото им чадо – популярната култура е онази квартална девойка, за която всички говорят, че не изпитва задръжки. Очаквам да се появи някой, достатъчно смел, за да ме обори, но май само с чакането ще си остана. Пък и да си признаем, трудно се правят паралели между несравними величини, за това и поколението на реалити форматите и Сузанита няма база за сравнение с поколението на Пепси Кола и Металика (между другото никога не съм слушал Металика, нито пък ги харесвам). Сега остава да тупна крайната си присъда върху множеството нищо не подозиращи млади-зрели и да запсувам като прецакан старец на Женския Пазар. Но трябва някакъв баланс, така че за сега избирам само да изскърцам със зъби и изсумтявайки да приключа казуса в моята глава. Продължих да се наслаждавам на скромната и не много тиха музика, което винаги е водело до загрижени погледи от страна на съседите, пък и войната със зле декламираните върху дебилно ритъмче цинизми не трябва да спира. Днес, на прицел са мнозина, а оръжието е едно. Надявам се скоро да не влезе в антиквариата като свидетелство за едни отминали времена, а по-скоро да събуди интереса към алтернативата. Алтернатива на всичко. Зареждам виртуалното пушкало и с лека тъга, че не е аналогово си пускам нещо ново. Е, естествено зависи какво разбирате под ново.

Да, знам че за неподготвеното ухо е трудно да бъде обяснен и визуализиран мотивът зад музикални жанрове като грайндкор и дет метъл без риск пледоарията да звучи като откъснат от реалността преразказ на болно видение. Знам също така, че дрехите лъжат. Но ето че и аз имам какво да науча за себе си и за околния свят. Ето например, вчера бе съдбовен ден! Научих за нови свойства на музиката – да бъде всичко онова, което не бива да бъде, например снобско забавление за сетивата на малцина, докоснати от божествен талант. С крайната решимост на обезвластен вагабонтин отричам този еснафски подход и се насочвам към дълбините на кубинката, надявайки се да открия нещо повече от скъсан чорап и тонове софийска сгурия.

На топа на най-скучната и измъчена пролет, която сме виждали, все пак се случиха и някои хубави неща. Едно от тях е, че независимата сцена, като непоправим оптимист продължи да се грижи за общото ментално състояние и наблегна на звукоизвличане и звукозапис. Разбира се, без да конкретизираме, някои го умеят повече от други, но тук сме да се радваме, а не да тъжим. Така че направо се насочваме към “радостната“ и „весела“ част на мероприятието, прекратявайки този тъжен опит за сарказъм.

Старият състав на софийската група WARSCUM късаше глави в столичните подземия до преди китайската кашлица да ни заключи в панелките….

Всички помните WARSCUM. Една дълго очаквана група, чиято намеса в екстремната музикална сцена трябваше да доведе до повсеместна революция в звученето и формата на родния манеж на шума. Но бяхме ли готови за това преди 6 години? Колкото и странно да звучи, съотнесено към ретро стила на тези момци, не, не бяхме готови. Тъй като по това време всички групи бяха малко или много възбудени от идеята за възраждане на хардкор-пънк-метъл-грайнд чудовището в Европа, много от хората съзнателно или не изпускаха същественото между редовете за сметка на фешъна, макиажа и стойките. За това и групи като WARSCUM останаха малко в страни. С две дузини концерти по широките родни поля и стръмни висини, екстремистите не оставиха и капчица съмнение относно намеренията си.

Дебютният им запис – E.P.-то „Society Rape“ е доста повече от заявка. В най-добрия дух на старошколския дет-метъл, грайнд-кръст с БГ особености, WARSCUM нахлуха в пространството и заложиха бомба със закъснител и шрапнели. Като опитни музиканти и познати от други терористически акции лица, новоизлюпените грайндаджии имаха невероятния късмет да ‘жужат’ във времена, когато всичко беше интересно на всички. Така например, на едновремешните екстремни вечеринки в скейт-бара идваха не само фенове на Слейър и Нейпълм Дет, но и на Дубиоза Колектив и Джанго Зе, което трябва да свидетелства, че хоризонтът се е разширил чак до безкрайните градини на носещите сандали привърженици на дивото къмпингуване. Не, не се шегувам и за диско мацките с тежкия нощен грим и чупливите токчета, те също хвърляха по някоя неловка усмивка при вида на запушения кенеф, гарниран с адските звуци от импровизираната сцена и животинското блъскане на опиянени, странно изглеждащи субкултурчици. Ех, хубави времена! Нищо, сега е по-хубаво.

Пък на WARSCUM им трябваха цели 6 години, за да сглобят следващият артефакт, ето го и него.

Обложката на новия запис на WARSCUM е съставяна от някой кандидат доктор на пънк-грайнд науките, защото съчетава всичко, което може да бъде асоциирано с материала вътре – ужасяващо заглавие, разрушения, естествено атомен взрив, къде без атомен взрив… а и дечица си играят в основата на гъбата… не знам какво искате повече, честно.

“Amputations Of Life“ е много приятна сборка от 10 нови парчета, издържани в добре познатият ни брутален стил. Невъзможен за пренебрегване, звукът на групата е станал плътен, професионален и с много дълбочина. Записът прави впечатление с високото си качество, нещо което не сме свикнали да виждаме и чуваме особено често при групи от сходни стилове. Благодарение на няколкото концерта, които съм посещавал, знам че WARSCUM не отпускат края на въжето и сетовете им са толкова стегнати и сериозно изсвирени, както и студийните им записи. Това е много важно за групи от екстремния диапазон. Все пак никой не иска да си хареса нещо на запис, а после на живо да остане разочарован. Това е напълно изключено при WARSCUM. Една от най-тежките банди по нашите ширини, тя събира на едно място отлични музиканти и верни на каузата люде, които отдават всяка капчица пот на това, в което вярват, а и го правят искрено. За мен е цяло чудо, че все още WARSCUM не са европейска знаменитост, ако и да са обикновенни панелни българи като всички нас. Няма да преувелича, ако кажа, че групата държи две безусловни призови места и те са – най-добър барабанист (Mads Lauridsen) и най-добър вокалист (Славейко Сандански) в екстремната сцена.
Обратно към записа, това което много ми харесва в него, освен високото ниво на професионализъм е, силно социалното. В тежки времена като днешните, всичко от което имаме нужда е да чуем истината по много различни начини. И ако това, което ни говорят по телевизора е илюзия за нашите животи, то това което чуваме от слушалките или в клуба не бива да е поредната зле подправена лъжа. Винаги много съм ценял изпълнители, които залагат на социалния елемент, това е знак за осъзнаване и възприемане на общите ни проблеми, търсене на решение за тях. Радвам се, че WARSCUM не се поддадоха на една не особено плодотворна вълна, чийто затихващи вълнения усещаме чак до днес, а именно деполитизирането на стилове и течения, които са възникнали и са се развили като крайно политически. И дет метъл и най-вече грайндкор и хардкор-пънк сцените основават своят проект на нуждата от протест, на нуждата от промяна. В днешна България темите, по които да разсъждаваме са достатъчно много, за да ги игнорираме и замаскираме с поредният фригиден акт, тип „тука сме само за музичката, биричките и мацките…“

Нищо подобно, WARSCUM са тук, за да взривят телата ни със стена от бруталистичен, но майсторски преценен и изсвирен грайнд – месомелачка за плътта и слуха и нирвана за съзнанието и мира. Къси, бързи и безскрупулни парчетата на бандата много ми напомнят на най-ранните образци в стиловете… но какво ли разбирам аз в присъствието на хора, които са го изживяли с костите си, с всяка мембрана на издухалият си слух, с всяка молекула от разпраните си кецове.. с всяка изстрадана двулевка за репетиции.

Тъкмо за това реших, вместо да занимаваме широката публика с поредния текст за носталгия, хармония в хаоса и прочее, да дадем думата на една от най-емблематичните личности в родната сцена, нейн славей и гарван, вестител и блюстител, култовият герой от филмчетата с ‘нот-соу-хепи-енд’, усмихнатият-намръщен, ядосаният-спокоен, по мое лично мнение най-добрият екстремен вокал в България, самият той – Славейко Сандански „Птицата“.

– Много ми се ще, зад „Птицата“ да има нещо повече от очевидното. От къде дойде този прякор и роднините така ли се обръщат към тебе?

По този въпрос можем да се обърнем към вокалът на вече несъществуващата банда Ънален Диспут – Владко, още известен като Владко с Мозъчето Гладко. Това момче преди двайсетина години беше злият гений в сянка, който стоеше зад огромна част от прякорите на контингента пънкари от моето поколение. До ден днешен никой от оживелите свидетели на онези дни, не може да обясни как дойде това привидно очевадно прозвище, но в крайна сметка то ме описва изцяло – виждането ми за обикновените проблеми на средностатистическия хуманоид-землянин, основното ми състояние на духа, ако щеш дори държанието ми на сцена, просто гледам да съм над нещата, ама не по онзи стефанвълдобревски хипарлив начин. А роднините ми от много години насам ме поздравяват с „какво ще пиеш“ и „кога ще ядеш“, така и не можах да им обясня, че духовното ме интересува повече…

– Можеш ли да изброиш групите, в които си участвал, ако ли пък не, поне тези, в които не си. Има ли някоя, в която би се завърнал, дори това да означава край с капоейрата и екзистенциализма?

Значи тук е моментът да отворя една скоба – аз не съм българският Филип Анселмо или Майкъл Патън. Съжалявам, че ще разтуря тази нелепа шега, която с годините се превърна в легенда, но всъщност съм участвал в не повече от 5 банди, като повечето от тях бяха своеобразни продължения една на друга. СТАРО ЗЛО беше кръщенето ми в това обречено начинание, после се превърнахме в HATEBOMB, понеже искахме чрез английските си лирики да станем по-известни измежду чуждестранните фенове и да облажим от полагащото ни се място в световния рок живот, НО се разпаднахме сравнително скоро и имахме едни три години пауза, след които с Хиената(човекът с когото общо взето съм съучастник в почти всеки музикален проект) се видяхме за първи път от много време и решихме, че имаме още някакви саркастични нелепости да споделим с публиката, пък и той ми сподели, че някакво даровито датчанче било решило да се заселва по нашите земи и е хубаво да го прилапаме преди някоя от всичките ДЕСЕТ екстремни български банди да си го прилапа, и така се роди WARSCUM. Междувременно ъм се замесвал във всякакви странни идеи, като например ТHE SMALL TRAOGEDIAZ на Теди Манолов, където се опитвахме да смесим безумното ми врещене с пост-уейв-индъстриъл метълизмите на този български Дейвид Таузънд; също поради някаква странна прищевка на съдбата се замесих и с JFT, които завинаги ще останат в най-любимите ми експерименти, защото там имах възможност да навлезна всъвсем различна стилова ниша, или поне така изгледаше преди да се намеся с крещенето си; също имаше един странен момент, в който Жоро Хранов ме покани за някакво своеобразно прослушване за вокал на тогава още несъществуващите официално MUDDY, като там нещата си бяха предварително обречени, понеже пънкар да се събере с такива инструменталисти, трудно осъществимо. Но пък в последствие вокалите им пое Петко Славейков от DAILY NOISE CLUB, та мисля поне заигравката с имената ни ще остане в личните ми лексикон с абсурдни случки, пък и някъде там Яне Сандански и Петко Славейков-старши току виж се почувствали поне малко горди от пропадналата си семка.
А дали бих се завърнал в някоя банда… бих се завърнал в JFT като втори вокал, огромна част от сърцето ми остана при тея непорастнали чичковци или по-скоро преждевременно изчичали дечковци ❤ И всъщност бих продължил работа с всяка банда, стига да ми остане време от трите ми деца, кучето и двете прасета и крокодил, които гледам на лятната ми вила в Ню Орлийнз. А капоейрата е нещо, което „на стари“ години  буквално обърна живота ми на 360 градуса и ако сега зачекна тази тема, то ще прозвуча като тотален сектант, както се случва всеки път, та ще го спестя на хората, но гарантирам, че няма предложение за световно турне или намалена цена на калето, които да ме спрат да практикувам това бавно самоубийство на всяка става в тялото ми.

– Преди много години, бидейки на концерт на група СТАРО ЗЛО за първи път ми направи впечатление, че много различни хора от различни субкултури и социални кръгове се събират на едно, за да се кефят заедно. Това ли е смисъла на нещата и защо днес вече не се получава някак си…

Честно казано отдавна изгубих смисъла на всичко, но в едно нещо продължавам да вярвам – If The Kids are United They We’ll Never Be Divided, като препратката към SHAM69 е ясна. На онези лайфове присъстваха от откровени пънкари до крайни нацита, като вторите често бяха най-добри приятели с първите, съжалявам, че ще разваля приятните спомени на много хора. За съжаление в момента съм докаран до положение, в което бих се изплюл в лицата и на едните и на другите наследници на тези субкултури. Но да, според мен СТАРО ЗЛО имаха шанса да станат сериозен фактор в ъндърграунд сцената ни, именно защото успявахме да стигнем до главите, а може и сърцата на адски широк кръг от хора. Сега това няма как да се случи, хората искат да притежават материалното изражение на нещата – диск, касетка, винил, нашивка, фенси суетшърт, на никого не му се ходи на лайв, където хората ще го настъпват по новите ванс-ки и ще му плюят бира в ухото, малко останаха хората като Сламата например, които да са вътре заради емоцията.


– Едва ли Джими Пърси и Старо Зло са искали нацита по концертите им, но което си е така – така си е. Кой е любимият ти музикален проект? С коя група си постигнал най-много в собствените си очи?

СТАРО ЗЛО по дяволите! С всеки банда сме подгрявали поне по едно голямо име, не че това има голямо значение, може би някакво подсъзнателно тактично почесване на егото, знам ли. С WARSCUM имахме шанс да подгряваме CANNIBAL CORPSE, GRAVE, MALEVOLENT CREATION, PRO-PAIN, с HATEBOMB свирихме преди DEICIDE, но всичко ми е минавало някак отстрани на големите уши. Обаче със СТАРО ЗЛО ми се случиха две от най-вълнуващите неща, откакто се занимавам с музика, първите си пари от участие имах възможност да изхарча за билет за концерта на NAPALM DEATH, когато Барни излезна със счупен крак, и който лайв беше един от най-незабравимите ми, а две или три години по-късно се оказа, че ще сме една от бандите които ще подгряват НД на концерта им на 4-ти КМ. Няма смисъл да обяснявам, просто бирмингамци са ми едни от детските герои, които и след 30 години звучат все така гостоприемно-агресивно и винаги има на какво да те научат.

– Ако утре пак си тийнейджър, ще избереш ли същия път и същия живот?

Братле, това живот ли е, честно?! Естествено, че ще тръгна по същия път. Може би ще си спестя част от доброволните лоботомии, които си причинявах в пънкарските години, но както още древните ни предци – траките, са казали „малко профилактичен ацетон никому не е навредил“ и също древните келти – „an acetone a day keeps a doctor away“. Животът „на улицата“ ми даде незабравими уроци и дори бих потретил, за да попия още и още пропуснати моменти, само да не звуча като от мемоарите на Харли Фланегън напоследък.

– Познаваме се, няма как да не те питам за това, какво мислиш за света днес. Ако слушаме музиката ти, мнението не изглежда да е много позитивно. В списание „Ритъм“ сигурно щяха да те питат как постигаш специфичната и неподражима бленда в пеенето и крещенето, но тука ни интересуват други неща, за това ни кажи какво мислиш за веганизма, новите социални ценности. Повече освобождават или повече поробват…

Искам да си замълча по този въпрос, защото рязко ще обидя много хора, но от друга страна това ми е специалността. Всъщност точно това е проблемът – станахМЕ адски докачливи. Хем всички искаме да имам неограничена свобода на словото, хем всички започваме да точим сополи, когато някой е на контра на нашето мнение. Страшни лекета сме нашето поколение, визирам всички – вегани, кришнари, гей, лепилари, сектанти, пънкове, арт-перформънсари, хероинови пост-нацита… Само нежни душици. Сериозно започвам да си мисля, че неограниченият достъп до интернет на всекиго, от бай Ставри пияницата от село Подгумер до последния останал абориген в пустинята Калахари, всички имат възможността да изходят голямата си смърдяща купчина мнение, ето ти сега международно положение.
Между другото основната част от текстовете са на Хиената от край време, той си държи на някакъв негов си стил още от времената, когато пеехме на български. При него нещата опират до религия, психично здраве и политика – светата тройца на грайндкор музите 😀
Aко вкарам мои текстове в „музиката“ на WARSCUM, то мисля рязко ще трябва да се пренасоча към организирането на psy-trance фестивали и продажбата на специализирани сортове гъби, защото няма да ни остане публика. Това естествено в кръга на шегата… евентуално.

– Ако не се познавахме и те помоля да ми препоръчаш пет български и пет чуждестранни групи, без значение от стила и подредбата, кои щяха да са те…

Тук ще претупам малко, защото в противен случай ще трябва да ми дадеш отделен домейн, да си го пригодя за лексикон, като знаеш що за претоварен музикален помияр съм.
Първо чуждите:
HAVE HEARТ(нещо ново) – само два албума и вторият ги превръща в легенди. Чух ги съвсем случайно и не можех да повярвам, че след 2000та година е възможно да съществува толкова искрена хардкор банда. Слушам ги, когато вися некадърно от лостовете в парка, когато ми е криво и ми се реве и въобще мисля, че няма неподходящ момент за тях.
MADNESS(нещо старо) – без коментар, от 20 години насам ги преоткривам постоянно. Съвсем отговорно мога да заявя, че това е една от най-стойностните банди в историята на музиката въобще. Много хора си мислят, че това са някакви весели чичковци с тромпет, пиано и хармоника… и са съвсем прави. Докато някой не реши да задълбае в музиката и текстовете им.
BARONESS – сходен случай с Have Heart, но от съвсем друга музикална ниша. Карат ме да крещя в гората или да се затворя у нас и да зяпам в една точка 24 часа.
MORPHINE – отново би-поляритет за за хора с безпогрешно работещ вестибуларен апарат. Не мога да повярвам, че съществуват тийнейджъри, които никога няма да се сблъскат с тази банда.
QUEEN – Първата рок банда, която чух. Присъстват навсякъде във и върху тялото ми, в буквален смисъл.

А с българските ще ми е няколко идеи по-лесно, по разнбираеми причини:
SAVAGE RAVAGE – нямат аналог на територията ни, заклевам се. Бяха петима, а в момента само трима, но продължават да ми скриват шапката при всяко живо изпълнение. Дано не се налага да чакам да станат на моята възраст, та да издадат първия си албум най-накрая.
MELEKH и EXPECTATIONS – трудно ми е да обясня. Когато за първи път чух за първите, още бях в период, когато цялата пост-хардкор сцена ми беше болезнено непоносима, но когато ги открих преди около 5 години, мамка му… после Боро реши да поеме към други паралелни реалности, а аз точно навреме открих EXPECTATIONS, които също считах за как да кажа, смешни. Може би никога няма да станат любимата ми банда, но „Банана“ прави нещата, както си мисля, че би трябвало да се случват „на запад“, ще ме прощаваш за израза.
UPYR – Oтново Бродник беше замесе в една от най-самобитните банди в България.
BFDM с онова демо от 2006та, когато Кимура още беше частот тях, така и не достигнаха това си ниво, но демото ще го слушам със същия кеф поне още петдесетина години. И в този контекст да спомена и SWITCHSTANCE, явление, което според мен можеше да се нареди до другите тогавашни имена на световната хардкор-ска сцена, ама нали тука си имаме нашите регионални ментални драми…
RAZGRUHA – не знам колко истински български грайндкор банди са просъществували наоколо, но изключвайки CORPSE, е тези културни софиянчета като ги слушам, съвсем спокойно мога да си представя, че съм в някое западнало английско или шведско градче, в средата на 80те, когато не всичко е били скоростни бластбийтове и лайна по сцената.
ЖЛЪЧ(бонус) – Това момче ми промени погнусеното мнение за бг-рап сцената, от която той така или иначе не е част, а и по-добре. Новите му неща не са моята дрога, но УДАР, ПРИЛИВ, СВЕТЛОСЯНКА, както и центрофуга-фрийсталите му са задължителни, ако ОТНОВО на човек му се прииска едновременно да троши, реве и обича човека до себе си.

И все пак ми дай една отделна рубрика и ежедневно ще ти снасям тонове музика, то тая тегоба има ли край…

– Какво можем да очакваме от Птицата и компания в близкото бъдеще…

Абсолютно каквото си искате можете да очаквате, но ще получите нещо тотално различно, особено що се отнася до новия материал от WARSCUM, който се задава с пълна сила, и то доста по-скоро от очакваното. Но все пак ни се иска първо да финализираме „ПРОМОТО“ на новия албум (който всъщност скоро ще навърши 5 години) макар и в някакъв доста опоскан вариант. Да снабдим хората с традиционно черни брандирани дрехи за лятото, да издадем копеленцето ни на физически носител, макар и в някакъв доста орязан тираж, да вдигнем шум по всички населени места и след това да си починем на Албена, както се полага на всеки пенсионер – заслужил ветеран на покойната вече БГ-ъндърграунд сцена.

Из дебрите на японския ъндърграунд: Equalize Distort [Част 2]

Прекарвайки дори още повече време вкъщи от обикновено и скролвайки във фейсбук с надеждата да видя нещо по-интересно от безкрайни новини и конспиративни теории за Короновируса, ми прави впечатление и колко много от пънк познатите ми, които вече също са в 30-те си години, все още обичат да се сещат за всички онези събития, банди и албуми, оформили субкултурните им пристрастия преди десетина и повече години. Умът ни работи по един такъв начин, че постоянно обича да фрагментира миналото ни и да изкарва в настоящето определени случки, спомени за интересни за нас личности и дори материалните неща, които са се запечатали в съзнанието ни.

Моите спомени от хардкор и пънк сцената в България, за всичките касетки от ОЧЗ, за чуждите банди идвали тук в последните 15 години, или за безкрайните спорове, цинични подмятания относно „звездите“ в сцената, или пък доказването кой е по-наясно с нещата, може би не се различават много от тези на останалите.

Какво общо обаче има всичко това с бруталната и абсолютно неразбрана от хора като нас пънк сцена в Япония? Отговорът е почти нищо, но все пак исках да напиша някакво носталгично въведение в духа на останалите публикации в Sofia Rebel Station.

Истината е, че хардкор пънк историята изобилства от банди, които са оставили трайна следа в световното ъндърграунд наследство; и като човек, който обича да се рови в архивите, винаги съм се интересувал от музиката – разбирай най-вече пънк сцената – като световен феномен с определени политически, социални и културни особености. И именно в Япония, пънка, а и много други музикални сцени, намират израз в своите най-екстремни, експериментални, шумни и насилствени — в пряк и преносен смисъл — форми.

В първата част на пътешествието ни из дебрите на японския ъндърграунд разгледахме трите най-култови японски банди – The Stalin, Hijōkaidan и G.I.S.M. – които в най-голяма степен представят суровата действителност, маниакалността и експериментаторския дух на японската сцена в края на 70-те и началото на 80-те. Изминаха почти две години, откакто написах тази първа част, така че може би е време да си я припомните преди да преминем по-нататък. И да се надяваме, че следващите поне 5-6 части ще се появят доста по-скоро.

Прочетохте първата част? Нека продължим нататък с някои от емблематичните ранни хардкор банди от островите на Япония.

Sieg Heil

Историята на хардкора в Япония може да бъде проследена до 1977 г. и банда с името SS от Киото. Освен с изключително енигматичния си статут и напълно неслушаеми записи, бандите от този период блестят също с провокативните си имена и текстове. Също като SS, Sieg Heil са хлапета от гимназията, които откриват в пънка провокативна субкултура, с която да покажат среден пръст на закостенялото японско общество и неговата образователна система.

Без да имат никакви истински симпатии към национал-социализма, Sieg Heil започват да стържат на инструментите с идеята да бъдат истински аутсайдери, не само в обществото, но и провокирайки самата пънк сцена с нейните неформални правила и герои. Повлияни музикално от бристолската сцена в Англия с банди като Chaos UK, Disorder и Chaotic Dischord, SH записват няколко песни за демо касетката „Nazism“, която е издадена през 1984 г. от лейбъла на Луудс (GAI/The Swankys). Култово издание, което днес има една от най-големите колекционерски стойности.

The Swankys / GAI

Идващи от втория по големина японски остров Кюшу, The Swankys са друга легендарна банда, която е оригинално активна между 1981 и 1987 г. В началото бандата свири класически ’77-пънк, но под влиянието на своя басист (който свири в Sieg Heil), бандата се преориентира към шумния хардкор със стържещи китари и стена от фийдбек (Disorder, Chaos UK, Chaotic Dischord).

С втежнения си звук и агресивни вокали, концертите на бандата се превръщат във вакханалии подобно на шоутата на споменатите в първата част The Stalin и G.I.S.M. Заради честите сбивания и хаос на техните участия, Swankys бързо биват изритани от повечето местни клубове и се превръщат в нежелани елементи в музикалната сцена на Фукуока.

Заради изстъпленията и забраната да свирят на живо, бандата сменя името си на GAI през 1983 г. (буквално името означава аутсайдер). Под името GAI издават флекси, което става един от основополагащите записи за формирането на типичния японски нойз пънк (повече за този тип банди в следващата част). Разбира се, смененото име не променя много нещата и след само няколко концерта, промоутърите разбират що за банда е това. GAI обаче вече са станали култ в японската пънк сцена, а в средата на 80-те отново връщат старото си име и дори се завръщат към първоначалния си ’77 стил. Реформираните Swankys издават първо LP-то „Very Best of Hero“, а след това и още няколко издания в стил Sex Pistols, 999, Buzzcocks и пр. Вторият им дългосвирещ албум „Never Can Eat Swank Dinner“ има дори още по-поп звучене. Вокалистът на Swankys с псевдонима Watch започва и свой лейбъл, Kings World Records, с който издава много други местни хардкор и пънк банди.

The Comes

Сформирани в началото на 80-те в Токио, The Comes са една от най-емблематичните японски хардкор пънк банди от тази вълна. Първите записи на бандата се появяват в компилацията „Outsider“ през 1982 г. с банди като GISM, Gauze и Laughing Nose.

С женски вокали, които на места наподобяват Vice Squad, и класическо хардкор звучене подобно на бандите от легендарната компилация „Welcome to 1984“ на MRR, албумът им „No Side“ (1984) е един от най-добрите хардкор пънк албуми по това време. В своите 19 минути, „No Side“ събира най-доброто от американския хардкор, британския пънк и японската лудост в началото на 80-те. За съжаление, както и много други банди, The Comes издават ужасен хеви метъл албум и не правят нищо запомнящо се след 1984.

Gauze

Започнали през 1981 от останките на Typhus (една от първите японски хардкор банди, чийто китарист Там отива в The Stalin), Gauze са абсолютни легенди и в същото време най-старата все още активна японска хардкор банда.

Първите записи на Gauze са от живи изпълнения и влизат в компилацията „The City Rocker“ заедно с ню-уейв банди от японската сцена. Звученето им е силно повлияно от Discharge и не се вписва особено добре сред другите банди там. Същите песни обаче са издадени на бутлег 7″ с името „City Rocker“ през 1990 г. В началото на 80-те, бандата участва и в компилацията „Outsider“ заедно с GISM, The Comes и Laughing Nose.

Първият албум „Fuckheads“ излиза през 1984 г. от ADK Records, собственост на Там от The Stalin. Вторият им и най-емблематичен албум, „Equalizing Distort“, излиза през 1986 г. от Selfish Records, който е и най-известния японски хардкор лейбъл от 1980-те. Още тогава, през 1986, бандата издава песента „Crash The Pose“, в която с доста тъпия си текст се ядосват на вегетарианство и веганството, набиращи популярност в хардкор сцената. В нея пеят „Crash the pose. Put my dickhead in tofu. Put Soya sauce, and then you are happy…“

С мръсния си бас и нон-стоп хардкор звук, бандата придобива култов статут, но чак след средата на 90-те години, когато изданията им добиват популярност в Щатите. Въпреки агресията си обаче, бандата не свири толкова бързо, колкото много от останалите групи от тази ера. Gauze са от този тип банди, които създават усещане за бърза и агресивна музика без действително да са толкова бързи.

Още през 1987 г. Gauze правят британско турне, но въпреки влиянията си от британската сцена, свирят концерти пред двайсетина пияни пънкари в най-долните кръчми на острова, с което губят и много пари от турнето. От 90-те години до днес бандата продължава да е активна, ставайки все по-агресивни и звучащи като ураган. Вече близо 40 години!

Lip Cream

Докато в Щатите имат Suicidal Tendencies, а във Великобритания Ripcord и Heresy, в Япония се появяват Lip Cream! Със своите шарени обложки в анимационен стил и маниакален трашкор, Lip Cream са едни от най-скейтърски звучащите японски хардкор банди от 80-те.

Активни в периода между 1983 и 1990, те издават няколко класически албума, сред които „Kill the IBM“, „Kill Ugly Pop“, „9 Shocks Terror“, „Close To The Edge“ и едноименния си албум от 1989 г. преди да се разпаднат.

Systematic Death

Създадени през 1983 г. в Йокохама, Systematic Death са цитирани като вдъхновение от членове на банди като Napalm Death и Brutal Truth. Доста близки като звучене до ранните Lip Cream и класическите неща на Gauze, но също и с доста заемки от американския хардкор, това е една от най-добре приетите японски банди на Запад.

Systematic Death продължават да са активни и до днес, а през 2013 г. издадоха сплит с американските легенди Dropdead.

Zouo

Създадени в началото на 80-те, Zouo издават само четири песни през 80-те, които са включени в EP-то „The Final Agony“ (1984).

Много напред с материала обаче, „The Final Agony“ е едно от най-мрачните, атмосферични и почти блек-метъл звучащи издания за времето си. Първата песен дори се казва „Sons of Satan“. След разпадането на групата започват да се носят легенди за техния вокалист Катсунори „Чери“ Нишида, който дори емигрира в Щатите за известно време. През 2011 г. Crust War издава албум с лайв записи на Zouo от 1984, а през 2011 и тяхното ново EP. В момента Чери пее и в мрачната хардкор банда със синтове S.H.I. (Struggle Harsh Immortals) от Осака, където участват и други хардкор легенди от японската сцена.

The Execute

The Execute започват като класическа хардкор пънк банда през 1982 г., повлияни от местните SS, Sieg Heil и бързия звук на Discharge. До средата на 80-те издават няколко превърнали се в класики EP-та (“Hardcore Temptation”, “Criminal Flowers” и “Blunt Sleazy”) и участват в компилации с другите големи имена по това време.

През 1985 г. обаче състава на бандата се променя. Някои от членовете на The Execute отиват в Gastunk, а самия звук на The Execute се променя тотално и стават готик/дет-рок група. В края на 80-те Execute вече имат песни по 8-10 минути с тотално готик звучене, външен вид и артуърк.

The Clay

The Clay не съществуват дълго време и няма много информация за бандата, но в периода 1983 / 1984 г. издават супер силното EP „Middle East Combat Area“ и към влиянията си от „Fight Back“-ера Discharge добавят ударна доза метълски рифове в традицията на Motörhead.

The Sexual

The Sexual от Кочи идват и си отиват в периода между 1983 и 1985 г., но оставят две от най-великите EP-та в японската хардкор пънк история – флекситата „Suicide“ (1984) и „The Last Days“ (1985). За разлика от останалите японски банди по това време, The Sexual са силно повлияни от американската сцена и звучат по-близко до Koro, отколкото до Discharge.

Велика банда, която обаче остава значително по-неизвестна от повечето останали групи в тази статия.

Kuro

Kuro са още една легендарна банда от периода 1983-1986, която свири хаотичен хардкор пънк, който звучи сякаш ще се разпадне всеки момент. Бандата е повлияна от британските Disorder, но не звучи далеч и от шведските и финландски класики по време.

Типично за японските пънк банди от 80-те обаче, Kuro стават известни не с музиката си, а с с това, че през 1984 скачат и пребиват всичките членове на хеви метъл бандата 44Magnum от Осака, които тогава подписват с голям лейбъл.

Бих включил още доста банди, които имат невероятни издания през 80-те, но информацията за повечето от тях е прекалено оскъдна. Само ще изброя имената на Aburadako, Kikeiji, Gas, Ziga, Gil, Anti Septic, Gasmask и Googol Plex.

В следващата част ще се спрем на нойз, кръст и d-beat класиците от Confuse до Disclose и цяла плеяда от шумни банди от началото на 90-те, а в четвърта част (може би ще се получи най-дългата от серията) ще разгледаме легендарната т.нар. Burning Spirits сцена, откъдето идват някои от най-любимите ми японски банди.

Otoboke Beaver – полярни емоции

Фенството е отвратителна болест. Човешката обсесия, която води до абсолютно разпарчетосване на нещо непонятно по тертип на стар корабен ел. техник докато от святинята останат само платки, винтчета, гайки и едно мазутено петно от идеята е нещо е покъртително. Всеки от нас го има. Някои го развиваме с удоволствие, като някакъв таен душевен спорт. Когато говорим с някой друг звучим като детектив Дейл Куупър и дано хората се пазят от всички слюнки, който се разхвърчат когато обясняваме какво точно сме правили и как всичко е свързано с първия път,в който сме чули At the Movies на Bad Brains.

Кадър от клипа на групата – Don’t Light My Fire – от последния им албум ITEKOMA HITS

Otoboke beaver са от Киото, кръстени са на местен бардак и не им пука от нищо и никой.И четирите момичета, успяват някак с музиката си да предадат този трепет, който ни заобикаля – ту спокойствие, ту страх от идващата прокоба. Цялата тази кинетика в музиката. Този дълбок басов фънк от ритъм секцията. Тaзи сигурност, че каквото и да става ще става и това е, нито крачка назад. Едновременно Кавабата и спокойната песен на цикадите и Мишима със ужаса и нихилизма на всекидневието. Текстове, които говорят за модерното, толкова изкривено и странно каквото е, че ни напушва на смях. После ни става лошо защото се намираме в излиянията им като в гротеска. Как така Otoboke beaver ме знаят и знаят как се чувствам? Още ли съм в този цветен клоунски карнавал наречен модерност?

Бих искал да запознавам хората само с пъстри групи. С тези индивиди, които се различават. Ако трябва да споделя един клип, който за няколко минути, обхваща идеята на тази група и това, за което говоря бих споделил този:

В него членовете биват обсаждани от някакъв фен или произволен човек, който просто ги засипва с референции към музика, за да ги впечатли. Последния кадър с надписа Relax и контраста с френетичната музика успява винаги да ми оправи настроението, каквото и да ми се случва през деня. Целият албум прелива от енергия готова да измъкне всеки от безразличието. Всичко през грайндкор, фънк, пънк и прочие бива пречупено през тяхната призма. Не знам дали някой ден ще чуете тяхна песен във Sillicon Valley, както стана с Napalm Death, но съм сигурен, че стеснителните екстровертки от Otoboke beaver с техния албум ITEKOMA HITS ще бъдат едни от най смислените 27 минути от деня Ви.

Плакат от последното турне на групата- pixel art превъзходство!

Сещам се за една книга, която ми бе открадната. Там имаше един много силен цитат от Мишима Юкио (един велик автор-нихилист от Япония, който за жалост е малко познат у нас), който до ден днешен мога да рецитирам почти без грешки и който перфектно обобщава:

“Истинската опасност е просто да живееш. Разбира се, да живееш означава да усетиш хаоса на битието, но най вече е една луда игра, да разкъсваш живота, миг по миг, докато хаоса не стане константа, и така да черпиш сила от несигурността и страха, който носи той, та да съградиш наново живота си.“

Sofia Rebel Station на 10 години!

Честит юбилей на най-обичаното, най-презираното, най-търсеното, същевременно най-избягвано, най-значителното уебзин издание с най-незначителните крайно субективни мнения в този така харесван, мразен, после пак харесван стил. 10 години Sofia Rebel Station!

Някъде през 2009г., от прахта на други два уебзина и в името на това да остане нещо за поколенията след нас, двама ентусиасти започнаха да представят любимата си музика, жанрове, стайлинг… всичко това в името на запазването на най-ценното от традиционните субкултури на отминалия век. Опитвайки се да бъде в крак с времето, уебзинът Sofia Rebel Station стана поле за изява на някои от най-знаковите автори в българската сцена. Спечелвайки от искреността на своите автори и фактът, че родната ни ъндърграунд култура имаше истинска нужда от подкрепа, днес Sofia Rebel Station определено може да се гордее с вече десетилетната си история.
През тежки и далеч по-леки периоди, редуващи се турбуленции и ентусиазъм платформата за промоция на музика идеи и практики стана неизменна част от общественото пространство. Списъкът с благодарности е много дълъг и сигурен съм ще имаме и други поводи да споменем всички онези, които имат заслуги към това уебзинът да е тук вече 10 години.

През изминалата една година, Sofia Rebel Station бях само аз, вашият приятел JollyStomper.

Традиционният рожден денски поздрав тази година е във връзка с тридневното празненство, мини-турне, което си спретнахме последния уикенд (поздрав за всички замесени изроди!)

Хайде гуляйте!

Десет български албума от последното десетилетие, които си заслужава да чуете и притежавате

Честита Нова 2020 година!
Броени часове от посрещането на новото завъртане на Земята около слънцето и на второто десетилетие от новия век. Изтеклите 10 бяха много… бързи. Но и доста важни по отношение на толкова много неща, че нито градът ни, нито сцената могат да бъдат качествено сравнени преди и след. Това, което представляваше ъндърграунд и алтернативната сцена преди 10 години и това което е сега са трудно сравними величини, разликата между които е по-честно да се изразява в малкото им останали прилики. За 10 години и светът се промени, хората също. Е, не всички разбира се, пък и да си признаем – някои навици си останаха същите.
Авторитетните издания правят класации, но тъй като мисля че музиката е въпрос на лично светоусещане, ще избегна тази досадна и не много точна практика.
Вместо това, днес ще си припомним 10 български албума от 10 български групи в няколко различни жанра, които след кратка беседа в тесен, но информиран кръг се съгласихме че могат да разкажат последните 10 години.

---

 

Естествено, че много от фундаментите под успехите на ъндърграунд сцената през последното десетилетие стоят в предишното. От all ages шоутата в клуб The Box до първите тресни пред скейт рампата в Grindhouse и от професионалния звук в елитния Mixtape 5 до DIY концертите във Фабрика Автономия и Underground Gallery много обстоятелства опосредстваха укрепването на една, можем спокойно да кажем – развита европейска сцена. Започвайки от края на (вече по-)миналото и началото на следващото десетилетие, струва си да си припомним какъв тип усилия се изискваха от групи, организатори и ентусиасти, за да сполучи един гиг. Десетки телефонни обаждания, техника на заем и много часове прекарани в софийските задръствания са само част от теглото, което трябваше да се измъкне, за да може да гледаме любимата си музика на живо. Големите концерти и нашумелите имена бяха запазена марка на утвърдените букинг агенти, а дългите зимни нощи и безбрежните летни дни се прекарваха в горещо очакване на новият календар. Кой ще ни посети, колко повода за събиране ще имаме, ще се появи ли „наше“ място или ще трябва да продължим дихотомията на лъскави кенефи, приютяващи непретенциозни младежи и непорасналите им каки и батковци… Е, това остана в миналото, защото десетилетието, което току що изпратихме промени абсолютно всичко. В годината, в която се озовахме по-близо до 2050г. отколкото до 1990г. е време за равносметки. За количествените и качествените промени малко по-късно, сега е време за първия от десетте избрани албума, които ще препоръчаме на читателите и следващите Sofia Rebel Station. Моля не взимайте предвид подредбата, защото тя не задължава никой да се съобразява с нея.

10.   Разврат И Поквара – Задънената Улица (2010)

Появата на Разврат И Поквара през 2008г. бе естествено продължение на отколешната тенденция софийската реалност да произвежда качествени пънк групи. След Т.В.У. и Ремонт епохата, столичната сцена осиротя, а българските пънкове трябваше да се съобразяват с настоящето, редувайки спорадичните пънк-хардкор концерти с далеч непривичните им анцунг-хардкор сбирки като единствена алтернатива на болезнената тишина. С оформянето на новата сцена, старите групи също се възползваха от образувалата се ниша и в началото на десетилетието можехме да наблюдаваме доста интересни „хибридни“ изяви. Тази тенденция се запази докъм 2015г., малко преди всички да поемат по собствените си пътища. Разврат И Поквара бяха високо енергична пънкрок група, която към края на съществуването си бе втвърдила доста звука си. Добили сериозна популярност като българският Vice Squad, оглавяваните от красивата си вокалистка пънкари направиха над две дузини участия из цялата страна, партнирайки си с групи като Damage, Lost Boys, F.A.Y.D., Нови Цветя, Lapsus Linguae, Autumn Acid, Pig Pride, Боли Ме Фара, Razgruha и още герои от дома и чужбина.
E.P.-то им „Задънената Улица“ бе записано и продуцирано изцяло в DIY дух в края на по-миналото десетилетие и реализирано в началото на 2010г. 9-те парчета, които станаха емблематични за групата добиха сериозна популярност и след само 2 години на бял свят бандата вече бе истинска легенда. Ако сте позабравили духа на тези столични пънкари, то Януари 2020г. е идеалния момент да си спомните нещо от преди точно 10 години. Зад не особено силния артуърк се крие цял нов свят. Ретро звученето, социалните и лични лирики, както и всеобщата енергия, която дава записа, отлично описват духа на ранните 2010. Носталгията набира скорост и със спомените за жестоките концерти в клубовете Fans, The Box, Underground Gallery и други.
Разврат И Поквара се разпаднаха окончателно през 2017г., оставяйки зад себе си този прекрасен запис. Тук можете безплатно да ги чуете отново.

9.   Blackmail – Blackmail (2018)

Живеем във времена, в които на мнозина би им се струвало, че Blackmail са тук от винаги. Е, 10 години не са малко, особено за група, но някои от динозаврите наоколо биха се ослушали. През изминалото десетилетие Blackmail променяха често състава си, като през него минаха много от значимите за сцената музиканти. „Изнудвачите“ записваха на два пъти, макар и да не харесват особено първия си албум, който зоват демо. След десетки концерти с т.нар. елит на хардкора и алтернативната музика у нас, момчетата успяха да съградят свой стил отвъд клишетата. Някои ги наричаха хардкор, а други пост-хардкор. Сами за себе си те използваха много повече етикета „рок’енд’рол“, въпреки че единственото рокендрол нещо у тях да бе прическата на вокалиста и поведението на китариста и основен композитор в бандата. В продължение на 8 дълги години Blackmail свириха на живо песни, за които очакването да бъдат издадени ту набираше скорост, ту стихваше. След демото от 2012г. на момчетата изглежда им трябваше време да рафинират своето звучене в пълна хармония с високите им професионални изисквания. Blackmail дори записваха в Зала България, което, поне за мен си остава единствения подобен случай в родината. Подгряваха световни и местни величия, а сетне се превърнаха в очакван и мистичен акт.
Едноименният им албум излезе през 2018г., но според мен носи духа и енергията на ранните 2010. Още с първите две, три парчета става ясно, че музикантите са били вдъхновени от множество жанрове и групи, тъй че всеки да може да чуе в творчеството им по нещо за себе си. За мен – много Leeway, много от по-късния Cro-Mags и малко от рокендрола на 80-те дефинират изцяло звученето на едноименния албум. В името на спомените от преди 10 години ви препоръчвам да чуете 10 от техните парчета, записани с висока доза професионализъм и взискателност. Истински артефакт.

8.   B.F.D.M. – В Репетето (2012)

За всеки, който е повече от няколко години наоколо, пък и за тези, които са от скоро, но имат афинитет към хубавия хардкор, BFDM е не просто познато, ами направо легендарно име. Спомените от великите им концерти не са носталгия по детството, те са истерия по едни много по-честни времена. Не мога да изчисля колко часове съм прекарал в слушане и крещене на старите записи на тази група, но със сигурност знам, че нито съм единствен нито неразбран. Разбира се, от тогава изтече доста вода, а групата се промени. За добро или лошо едни хора заместиха други хора, но това е кръговрата на живота. Важното е, че BFDM продължи да съществува и продължи да води своят самостоятелен живот. В началото на века и в последвалото десетилетие BFDM са се изявявали по-скоро като „черешката на тортата“ на някой специален концерт или фестивал, група изненада, за която всички биха дошли, една от малкото формации, която е успяла да обедини всички фракции на улицата.
Чакането за нов запис бе мъчително, но ето че в 2012 групата съумя да продуцира такъв. Не мога да сравня предишния с тогавашния и още по-малко с настоящия период на бандата, но мога да кажа, че „В Репетето“ бе хубав и корав отговор на едно непрестанно и изискващо търсене.
Сигурно помните, а ако не помните – отидете и вижте олдскул графита с четирите букви, който стои като царски отпечатък върху тухлена стена срещу Парка. Всеки път, когато мина от там се сещам и си пускам една от най-любимите ми български хардкор групи. И макар и до ден днешен да предпочитам старите им неща, „В Репетето“ определено носи духа на времето си и едно от емблематичните издания за изминалото десетилетие. Твърд звук, акомпаниран от познат глас, крещящ на фона на доста разчупени и дори на моменти „фънки“ структурирани парчета те хвърля в алюзията на настъпващата информационна епоха. Трудно е да се определи жанрово дали е повече метъл или повече хардкор, но най-правилно е да се каже просто – добро е!
Тук можете да си спомните „В Репетето“.

7.   Upyr – Altars/Tunnels (2013)

Годините след 2010г. бяха любопитни и с нещо друго. Едновременното сливане на екстремните жанрове в едно, характерно за западните и северните сцени от десетилетията преди това, стигна и България. Този особен момент срещна и завръщането на позабравени стилове като блек метълa. Т.нар. Блек Метъл ривайвъл заля Европа, а родината ни не бе изключение и редом с множеството актове, които ни посетиха през тези години, на хоризонта се появиха и родни групи на световно ниво. Чини ми се, че сред първите бяха и Upyr. Супергрупа, създадена от музиканти, известни ни от други сцени и банди направо прониза мрака с няколко особено еклектични лайва, последвани от издаването на касетка на Altars/Tunnels. Признавам си, блек метълът никога не е бил моето нещо, но ето че този албум не слезе от касетофонния ми дек в продължение на поне една година. Пропитите със злокобен мрак и болка едва 4 на брой парчета бяха абсолютно достатъчни, за да създадат култов статут на младата група, съставена от опитни метъли. За съжаление, в края на десетилетието, от този свят си отиде вдъхновението, създателят и основният двигател на Upyr – Боро Бродник. Той не успя да стане свидетел на издаването на дългоочаквания сплит с Whitehorse, а ранното му отпътуване към Валхала бе и логичната причина групата да спре да съществува.
В крайна сметка Upyr се прероди в нов акт, наречен по името на покойния Боро – Brodnik. Мисля, че за всички, които искат да си спомнят Боро, а и тези, които са просто фенове на чистия и неподправен блек, най-добре ще е да си пуснат Altars/Tunnels. Този запис носи специфичната атмосфера на блек метъл възраждането в нашата страна, където поне 6 месеца в годината условията на мразовит студ и лед са повече от подходящи.

 

6.   Feedbacker – XII (2019)

Периодът 2010-2020 бе характерен и с появата на много нови групи. Голяма част от тях никога няма да чуем, а други ще ни досаждат с до болка изтърканите теми, които експлоатират. Скуката в многообразието може да бъде по-убийствена дори от немотията, но този случай е много различен. С възраждането на алтернативната и ъндърграунд сцена в България, опитът от западните сцени все повече се прилагаше като норматив. От DIY етиката до комплексното узряване и изразяване на идеи и практики, пресечните точки с музикалните проекти не са чак толкова много. Една от най-значимите, обаче, се зове Feedbacker. Един от първите родни актове, който настъпва на борда на нойз и нойз-рок жанровете много бързо доби популярност както у дома, така и в чужбина. Супер дуото, даващо своето начало от пепелта на други култови местни групи, завладя сърцата на почти всички, както в метъл, така и в пънк и хардкор средите. Тази година, най-накрая станахме свидетели на издаването на дългосвирещия албум „XII“. Предхождащите го записи, разпространявани главно на касетка и в дигитален формат, обиколиха и най-долните мазета, бяха слушани и на най-изпърдялите колони в най-мрачните и най-влажни дупки на музикалния и клубен ъндърграунд живот. Feedbacker имаха честта и удоволствието да свирят на множество ивенти с родни и чуждестранни агенти, да сътворят турнета, за които доста групи само биха си мечтали. „XII“, обаче е нещо много по-различно от просто музикален албум, което си пролича по всичко – от отношението на артистите към промоцията му, артуърка и рецепцията от страна на публиката, чак до фактът, че дуото с 50% променен състав продължава да бъде силно очакван акт. Без скрупули мога да кажа, че Feedbacker са едно от явленията на отминалото, а надявам се и на настоящото десетилетие, а дългосвирещият им албум заслужава своето място сред най-значимите от началото на новото хилядолетие. Микс от нойз, пост-пънк и самоотвержен шугейз, „XII“ остава без аналог по родните ширини. Не знам дали е нещо, което следящите ни радио редактори биха пуснали по радиото преди 22.00ч., но определено е сред онези, задължителните за всеки от нас албуми. Това е и причината горещо да ви препоръчам да го чуете, а после и да закупите този прекрасен пример за музикално и естетически издържано изкуство.

5.   Outrage – Catharsis (2019)

Създадени през отдалечаващата се вече 1996г. във Варна, Outrage спокойно могат да бъдат окачествени като едни от ветераните на българския хардкор. Непрестанното им присъствие в сцената вече 24 години не спира да акумулира интерес както сред тези, които са ги гледали десетки пъти, така и сред тези, които тепърва се запознават с тях и тяхното творчество. Най-ранните ми спомени за Outrage са от епохалните за по-миналото десетилетие коледни сбирки „Hardcore X-Mass“, където варненците откриваха за хедлайн групите. Макар и стилът им да се менеше през годините, най-ценното на групата е, че не предаде своите идеали и никога не разочарова своите фенове. Дълго се чудих дали да включа този албум в списъка с емблематични за изминалото десетилетие записи, тъй като той се появи твърде късно – едва през 2019г., а влиянията в него, продукцията и пост-продукцията слабо напомнят на нивото и общата атмосфера на този период. За мен Catharsis не е еманация на отминалите десет, а по-скоро фрейм от бъдещето. Въпреки това, той е издаден през 2019г. и подобно на London Calling на The Clash, който излиза на бял свят през 1979г., ще живее живота си в идното десетилетие, където тепърва ще получава своите оценки.
„Catharsis“ съчетава няколко стила в себе си. Подобно на гореспоменатия феномен, Outrage съумяват да съберат в едно хардкор, пост-хардкор и блек метъл, което ги слага редом с най-нашумелите имена на алтернативната ъндърграунд сцена в световен мащаб. За това имането и слушането на този албум се явява задължително за настоящето.

4.   Ънален Диспут – Ънален Диспут (2014)

Ънален Диспут се появяват някъде в края на по-миналото десетилетие и от тогава насам се превръщат в една от най-добре пазените софийски тайни. От секретните концерти в столични подземия до опустошителните гигове по фестове и самостоятелно, скандалната група със скандално име трупаше репутацията си на лошите момчета, които ходят с високо вдигнат среден пръст. Част от гореспоменатото завръщане на пънка, момчетата засвидетелстваха своята преданост към каузата – хармоничен к.р за цялото общество, политическата класа и всички по веригата от горе до долу и обратно. Мизантропски поглед над нищетата и критика в стил лека хумореска обуславяха обилно напоените с метил сбирки, които обикновено завършваха в конфликт с правоохранителните органи и мирни граждани. Като всяка друга група, така и Ънален Диспут преживяха промени в състава си, а сетне изчезнаха безследно като хартиените еднолевки. Едно кратко, но напоително (във всички смисли) съществуване, по голямата част от което остана скрито за масовата публика, в крайна сметка еволюира до появата на това, което смятам да нарека най-добрия пънк албум на десетилетието. Едноименният Ънален Диспут хвърли бомбата на времето си в едни размирни години малко преди и в средата на отминалото десетилетие. 13 композиции в неподправен неандерталски стил – опростени рифове, махленски крясъци и атмосферата на заслужена обреченост съпровождат творбите, изсвирени в духа на олдскуул пънка – анархистки, непоклатим и непреклонен. Без Ънален Диспут 2010-2020 не би бил възможен за описване период.
Едноименният им албум никога не бе издаден на твърд носител, за сметка на това, типично по анархистки, пънкарите го пуснаха за свободно слушане в интернет и е грехота да не сте го чували и да не е сред любимите ви.

 

3.   RAZGRUHA – Money, Power, Greed (2017)

През пролетта на 2011г., една дългоочаквана мечта намери своя път. От приятелските кръгове на изгубеното поколение на демокрацията израсна една от най-важните за десетилетието групи – Razgruha. Формирани като грайндкор състав, Razgruha никога не успяха да станат пълноценна част от българската метъл сцена и макар и доста пъти да са свирили с групи в този или близки нему жанрове, предпочетоха да начертаят свой път по който да вървят. Ирония на съдбата или не, този път делеше много повече с пънк и хардкор-пънк съставите, DIY практиката, самоорганизираните колективи, анархистките и левичарски кръгове, активистите и пацифистите в екстремната сцена. В последвалите на създаването им години, Razgruha, като всяка друга група в растеж променяха своя състав. Към средата на десетилетието той вече бе стабилен и способен да надгражда постигнатото. Без много усилия, фокусираните върху професионализма, но и отдадени на безкористните си идеи и практики, момчетата бързо се превърнаха в една от най-добрите, най-разпознаваеми и най-търсени хардкор/грайндкор групи въобще. Това мълниеносно развитие доведе до моментът, в който, екстремен концерт без тяхно участие бе посрещан с голяма доза учудване.
След едно демо и един сплит за Разгруха бе крайно време да издадат албум, който да оставят за поколенията като маркер на всичко онова, което се случи в нашата сцена за тези 10 години. Добрата новина дойде през 2017г., а „Money, Power, Greed“ моментално се превърна в класика. Френетичният хардкор пънк, социални текстове, картечни барабани и унищожителни китарни рифове до толкова се набиха в съзнанието на мнозината, посещавали техни концерти, че хич не беше чудна гледката на твърде разнородна тълпа, дошла специално за грайндкор юнаците. Техният дългосвирещ албум е еманация на усилията за изграждане на една живителна сила, която без срам и задръжки да можем да наречем собствена сцена. Самородна, саможива, но и крайно благородна, даряваща безвъзмездно и предлагаща закрила и на най-отхвърлените. Тотален контрапункт на елитисткият и понякога циничен модел на поведение на мейнстрийм хардкор сцената. „Money, Power, Greed“ е албум от световна класа, един от малкото, които наистина достигат нивото на флагмените в този и други стилове. Няма да излъжа, ако кажа, че дори абстрахирайки се от личните си приятелски взаимоотношения с момчетата, Razgruha остава една от най-най любимите ми групи не само в България, но и по света. Според мен този албум е абсолютен must have за всеки ценител на екстремните жанрове.

 

2.    Rejection – Дупка Без Дъно (2014)

От прахта на друг култ от миналото – Omerta се издигна осанката на това, което лично считам за най-добрата българска хардкор група след боговете от Indignity – Rejection. С две много обскурни, но още по на място демота, издадени в началото на десетилетието, Rejection влязоха с шут и вече над 10 години нямат намерение да си ходят. Считана от мнозина за противоречива, групата е проводник на естетиката, мисленето и поведението на класическите хардкор-пънк банди от миналото. Политически, екологични, социални и психологически теми занимават мозъците от бандата, които през 2014г., след дългогодишен труд най-после успяха да родят своето чедо – „Дупка Без Дъно“. Без да се колебая и за секунда ще заявя, че това е най-добрият хардкор албум за десетилетието и няма кой да промени това. Инфарктен албум, записан по високите стандарти на най-добрите в жанра, съчетава всичко, което харесваме в тази музика – експлозивност, искреност, отдаденост, кауза. Съвършено записаната музика и изключително високо професионалното мастериране превръщат този запис в истинска находка. Старошколски хардкор пънк, мелодичен, но не натрапчив вокал плюс терористичния барабанен ритъм на най-добрия барабанист в сцената правят магията тук. Честно казано, говорил съм и преди, но мисля че думите не стигат да се опише значението и тежестта на това издание, видяло бял свят благодарение на СамИздат усилията на момчетата от групата.
Множеството участия на Rejection по фестивали и ъндърграунд концерти са им спечелили славата на корава група, добри музиканти и човечни приятели.

 1.   Voyvoda – Aramia (2014)

Някъде в началото на новия век на бял свят се появява групата Voyvoda. Първоначално, достояние на по-тесен кръг, столичната пост-пънк шайка започва да трупа известност и да гради репутация посредством малки, но много интимни и запомнящи се участия. След издаването на The Confederacy и няколко EP-та, през 2012г. излезе вторият им дългосвирещ албум – „Iztok“. Експерименталният звук, някъде между пост-пънк и балканския комита фолк дават абсолютно уникалната визия на Voyvoda, благодарение на която бандата доби рязка и всеобхватна популярност. Този албум бе издаден и на плоча, ставайки един от първите български пост-пънк албуми, които родните и чужди дистро лейбъли разпространяваха. Турнетата на групата в Европа и концертите им у дома създадоха допълнителна мистична аура, а неизследваната територия на балканската и българската история възбудиха интереса на хора от различни краища на популярната и ъндърграунд сцена. С ръка на сърцето мога да кажа, че на мен лично „Iztok“ повлия като нищо друго, излизало в България до сега, но днес изборът ми за албум на десетилетието на тази група е друг.
„Aramia“ е третият дългосвирещ албум на Voyvoda, излязъл през далечната вече 2014г. Обещанията за това, че и този запис ще бъде издаден на винил останаха напразни, защото това не се случи никога. Въпреки това „Aramia“ се оказа, поне по мое мнение, най-качественото, премислено, искрено и вдъхновяващо нещо, появявало се на сивия хоризонт за въпросните 10 години. Едно мрачно пътешествие в света на войводите, история за всеотдайност, жертвоготовност и целеустременост. Живописна картина от звуци, предаваща емоцията на надежда и отчаяние, любов и терзания, страх и безстрашие, жажда за живот.
Експериментален прочит на исторически събития от век назад съчетава традиционно звучене с пост-пънк, колд-уейв рамка – истинска творба шедьовър на много добри музиканти.
Е, радвам се, че не бях единствения, който високо ценеше труда на Voyvoda, които до 2016г. включително, се радваха на непрестанно растящата си популярност, евентуално довела до отшелническо смиреното решение да потънат в хиатус от тогава насам. Не бих казал, че войводата е мъртъв или че няма да се срещнем отново, защото знам, че „те не умират“. За това най-доброто, което мога да направя е да отдам признанието, че Voyvoda бе най-забележителният акт за изминалите 10 години, а техните творби, без изключение, са уникални и задължаващи.„Aramia“ е апотеоз на всички онези вдъхновения в материалния и нематериалния свят, а както добре знаем, работата на всеки един творец е да комуникира своите фантазми през призмата на собственото си творчество. Е, Voyvoda го правят магично.

---

 

 

 ОЩЕ повече групи от периода 2010-2020!

Без да се замисля и за миг бих заявил, че млада група на десетилетието безспорно са Savage Ravage! Уникално явление, достигнало до нас директно от класните стаи на столичните гимназии показа, че с труд и взаимственост може да се постигне много. Порасналите вече момчета промениха първоначалния си състав, но от времената на първото им E.P. (2013) за мен ще останат спомените за една от най-класните и професионални тежки групи на съвремието. Страхотен и майсторски траш метъл се преплитаха с олдскул хардкор за гарантирана месомелачка на всеки техен лайв. Savage Ravage не останаха неоценени и през тези години бяха редовен участник в най-големите хардкор и метъл форуми, свириха със световни и локални имена, направиха запомнящи се концерти. Още по-радостното е, че Savage Ravage са тук и днес, творят и свирят и нямат намерение да престават.

Една от най-продуктивните групи на десетилетието се зове Expectations. Цели 4 албума издадоха хардкораджиите за последните 10 години и заслужено се превърнаха в един от хедлайн актовете в столичната клубна сцена. С десетки концерти из цялата страна и няколко турнета в Европа и Балканите, Expectations станаха едно от лицата на българската сцена пред чужбина. Високо ценени от публиката в Румъния, Гърция, Сърбия и други места, момчетата добиха популярност отвъд Калотина, Кулата и Дунав мост. Expectations са сред главните виновници за установяването и развиването на „модерния хардкор“ в България. Със своят неизменен мелодичен стил и позитивен апириънс, те станаха нещо като емблема на съвременната хардкор сцена. Най-големият им принос за мен е популяризацията на стила в социални кръгове, далечни на хардкора изобщо. Това позволи отчасти обновление на т.нар. сцена и разширяване на кръгозора, сътрудничеството и фенската маса дори. Expectations са една от малкото български групи, които успяха да създадат изцяло свой кръг от последователи, а това е още един пример заслужаващ адмирации.

Създадени през 2006г., макар и от добре познати стари кучета, А-Морал са лицето на новата варненска хардкор и пънк сцена. Станали известни с дебютния си албум „Шутове за всички шутове“ (2007) и последвалият го „Живот на Кредит“ (2010), варненци бързо набраха скорост и височина. Експлозивните им и саморазрушителни лайвове от началото и средата на десетилетието оставиха траен отпечатък, а всяко ново тяхно участие е приветствано и очаквано събитие навсякъде из страната. През 2015 и 2017 А-морал издадоха още албуми, а историята изглежда ще има и продължение…

Дори ОЩЕ повече групи от периода 2010-2020!

Невъзможно е да се изредят всички, които имат някакъв принос към музикалната ъндърграунд сцена, но в изминалото десетилетие концерти правиха и албуми записваха още групи като Last Hope, Anti-Future, Нови Цветя, Muddy, Them Frequencies, Coprostasis, Piranha и други.
Появиха се и нови банди, някои от които практикуващи невиждани и нечувани до сега жанрове и стилове на изразяване. Сред тях са Lunatic Theatre, Hajduk, King Of Sorrow и пр.
Всички те оставиха своята следа в отминалото десетилетие и биха могли да намерят място под една или друга форма тук.

---

Но не само групи бяха замесени в организацията и възраждането на ъндурграунд алтернативната музикална сцена в България. Множество нови и стари букинг агенти, журналисти, фотографи, музиканти, клубове, ентусиасти и прости фенове направиха всичко това възможно. Появата на места като Grindhouse Skate Club, Фабрика Автономия, Белият Паяк и др. промениха правилата на играта. Концертите в Underground Gallery, на неутрални и дори непривични места направиха експириънса още по-интензивен.
Разбира се, най-голяма похвала заслужават буукинг агентите, които останаха активни през това десетилетие – For The Kids бяха сред първите, които започнаха да внасят свежест в позамиращата сцена. Благодарение на тях видяхме много актове от мелодичната и модерна хардкор сцена, някои пънк и експериментални групи. DIY Conspiracy се погрижиха радикалните пънкове да останат доволни, а Sofia Waste Water System формираха най-новото крило в екстремната музика, организирайки ударно редица събития с участието на световни величия. Persons Unknown – свободен анонимен колектив и Sofia Rebel Station пък осигуриха първите участия на легендарни имена в световната протест пънк сцена. Kontingent Records издадоха някои заглавия, но също така бяха замесени в организацията и провеждането на редица нойз и пост-пънк събития, които обогатиха всички ни. No Crew, No Fans, Just Friends бяха добре пазената тайна на ъндърграунда – колектив, който бе зад едни от най-запомнящите се лайвове.
В общи линии бе едно страхотно десетилетие, в което успяхме да гледаме групи като The System, Anti-System, M.D.C., M.O.D., D.R.I., Omega Tribe, Agnostic Front, John Joseph Cro – Mags, Exploited, Skarface, Batushka, Motorama, Kataxnia, Storm Of Sedition, Brujeria и още много, много други.
Зинопечатането и поддръжка на медиините канали бе друго много важно. В ръце държахме Tigersuit, Улично Дело и някои други по-малки издания в бандитски формат. Разбира се, с нас бе и Sofia Rebel Station, DIY Conspiracy, Lunatic и още други знайни и незнайни кътчета на уеб пространството.

Беше щуро, благодарим ви!

Doug Brown: „Грайндкор стилът е музика за цял живот, животът ти е грайнд“

Първият ми сблъсък с понятието „грайндкор“ бе на една олющена софийска стена, имаща нещастието да се е превърнала в известен столичен кенеф. Пропитата с урина и вековен мухъл повърхност бе нещо като аналоговата версия на синия клюкарник. Финални присъди и полови членове за редица популярни спортни организации се редуваха с воюващи по между си символи във фино-елегантен езиков стил. Това правеше атмосферата на изхождане там някак си ангажирана с личното мнение на всеки средношколски делинквент с нещо за писане под ръка. Романтиката с дъх на изоставена кооперация бе дълго време емблемата на града ни, аромат който небцето помни с векове.
Но в средата на този облак от думи и знаци гордо стоеше грозно издраскания надпис с кирилски букви „грайндкор“. Това стоя години, ако не и десетилетия. Сякаш кмета се гордееше с него!
Не много по-късно започнах да се срещам със същината на понятието и трябва да си призная, първите ми впечатления идеално съвпадаха с битието на онзи графит, който мнозина от вас сигурно помнят отлично.
Сред търкалящите се бутилки от „Пещерска“ Гроздова и евтина бира, глава надигаха двама гръмогласни персонажи. От гърлените звуци, които бълбукаха се отличаваха само няколко нецензурни израза, а какафонията се допълваше от някакъв ужасяващ шум в далечината. Безценното изражение на домакина на фиаското помня до ден днешен. Неговият грях? Ами много просто – бе поканил в дома си грешните хора на първо място, но много повече това, че бе допуснал аматьорската грешка да отговори на въпроса „Какво слушаш“ с „Всичко“. Ясно бе, че не слуша Napalm Death.
Трябва да си призная, че любовта ми към грайндкора не бе от първи поглед. За хлапе расло с The Clash и реге, първите стъпки в хардкор-пънка бяха чисто нова вселена, на която не можех да се насладя изведнъж. По-напредналите ми приятели често промотираха класически грайндкор албуми по купони и партита, но почти не срещаха нужната оценка. Макар и на крехка възраст, осъзнавах че има логическа градация в екстремната музика, за това определях тези хора като „напред във времето“. Но тази детинска интерпретация може да звучи доста смешно, ако всъщност нямаше много сериозен логически фундамент, изначално заложен дори във възникването на стила. Чиста психология. И да, грайндът е нещо, към което трябва да изпитваш нужния респект, дори когато ‘не е твойто’. Или по-точно казано ‘докато’ не е твойто.
Естествено, ето ни години по-късно на лайв на Napalm Death. Разбира се, подготвени като руски естествоизпитатели на дълъг рубеж зад полярния кръг, кръвта и химическите ѝ добавки кипят като вода под стар български бързовар, а мислите и думите летят като бластбийтовете прострелващи опиянената публика. Една нирвана насред звуков тероризъм. Последните стотинки се изгребват от джоба, но щастливите лица домъкват тениски и албуми на любимата група. Изражението на госпожата в рейса на прибиране, зяпаща тениската на която пише буквално „Смърт От Напалм“ върху снимка на последствията от бомбардировки над Виетнам, е най-ценната реакция, която ще отмъкна със себе си.
И музикално и идеологически грайндкорът дойде при нас като последен стадий в екстремната музика, най-висша форма на протест, най-образцов и финален етап от градацията. Най-съвършена еманация на яростта и гнева, разочарованието и волята за промяна, за по-добър и човечен свят.

---

След стотиците филми и книги, които проследяват генезиса и историята на пънка, на хардкора, на скинхед движението, на всички онези субкултури и жанрове, променили облика на модерния град все още оставаше една празнина, която необяснимо за никого стоеше незапълнена дълги и мъчителни години. Никой не бе направил дори опит да разгледа един от феномените на 20-ти Век в музиката, това, което обедини всички алтернативни субкултури в едно и им сложи обща корона. Никой не бе говорил за грайндкорът.

През 2018г. обаче, тази трагична грешка бе поправена. Появата на документалния филм „Slave To The Grind“ бе нещо много дълго очаквано. Ексклузивните премиери по света и у нас предизвикаха такъв интерес, че днес, година по-късно, първият документален филм за грайндкора все още предизвиква интерес като към голям холивудски блокбъстър. Това не е шега, това е изводът от десетките прожекции, посетени от стотици, дори хиляди хора, както и от истерията, която лентата предизвика на най-големия и авторитетен фестивал за екстремна музика – „Obscene Extreme“.

Нашият приятел и журналист от радио „Варна“ Мартин Николов се свърза с Doug Brown – автор, режисьор и продуцент на филма, за да му зададе няколко въпроса. В предаването „От Другата Страна“ това интервю бе излъчено преди време, но сега е време да види свят и черно на бяло.

Sofia Rebel Station ще ви представи разговора на Мартин с Doug без редакторска намеса.

Enjoy!

---

 

 

– Представи се и ни разкажи защо реши да направиш филм за грайндкора?

– Казвам се Doug Brown, режисьор и продуцент съм на филма „Slave to the Grind” и собственик на „Death By Digital” – музикална дистрибуторска компания, която е фокусирана върху разпространението на документални филми за тежката музика. . Приключвах предишния си филм „Never Enough“, който е за колекционерите на музика, когато ми хрумна да заснема „Slave to the Grind”. И правейки филм за хора, които колекционират какво ли не, а самият аз харчех много пари за грайндкор албуми, защото тази музика е голямата ми любов, реших, че заснемането на филма е добра идея. Посещавах много концерти, осъзнах, че стилът има много вариации и различните форми по целия свят. И т.к. съм и режисьор на документални филми, почувствах, че е настъпило перфектното време, да създам нещо, което преди не е правено. Постоянно гледам документални филми и ролята ми на продуцент е да открия тема, която никой все още не е експлоатирал. Има много филми за блек и траш метъл, за банди като Iron Maiden, Metallica, Rush, но никой не говори за дълбокия ъндърграунд, музиката е позната, но останалото е табу. Усетих, че е дошло времето за една такава лента. Грайндкорът съществува повече от 30 години, но нямаше нищо създадено за него. Казах си, че ще го направя, скочих в дълбокото, събрах компетентен екип и го направих. Тези, които са гледали филма, го одобряват и аз съм доволен от крайния резултат.

– Първата ми мисъл, когато видях заглавието на филма „Slave to the Grind” беше албумът със същото заглавие на Skid Row…

– Да, „Slave to the Grind” е популярен израз. Ако си метъл фен, веднага ще се сетиш за този албум на Skid Row, който аз също притежавам. Добър албум е, не е нещо, което слушам през цялото време, но за този тип метъл е много добър. В същото време исках заглавие с думичката „grind” в него. Хората, които слушат грайндкор, не го правят само за един ден. Грайндкор стилът е музика за цял живот, животът ти е грайнд. Винаги съм харесвал посланието, което заглавието „Slave to the Grind”  носи. Ако за първи път чуеш този израз, веднага ще се сетиш за това, че си роб на ежедневието си, т.е. на пръв поглед представата не е особено добра. За това трябваше да му предадем позитивно значение, защото има много хора по света, които обожават тази музика и не могат да спрат да се вдъхновяват от нея. Те правят всичко свързано с тази музика от любов, без да изкарват кой знае какви пари. Тук става въпрос за пълното удоволствие от стила. От това, че грайнд общността е много единна. Определено заглавието носи двойно значение, някои се шегуват заради албума на Skid Row, но сме подготвени за подобни коментари.

– Как избра групите за филма?

– Когато започвахме филма, бяхме решили да поканим основно четири-пет банди. Нямаше как да има филм без Napalm Death, Brutal Truth, Terrorizer или Repulsion. Това са основните банди. Те стояха в основата на идеята. Аз съм обсебен от стила, слушам много ъндърграунд групи и може да е странно, но някои от моите любимци дори не успяха да намерят място във филма. Това обаче е начинът да направиш най-добрата история. Защото в края на краищата аз съм разказвач, има влияния както от голямата, така и от малката сцена, а аз трябваше да покрия и двете. Исках да покажа и малките, и големите групи. При малките сцени буквално не можем да обхванем всичко. Навсякъде има страхотни и надъхани банди. Има места, които са представителни за всяка една грайнд сцена по света. Например в средния запад има толкова много млади и надъхани грайндкор банди – Pizza Hi Five, Софиър Коръри и много други. Можех да поканя във филма за участие, която банда си поисках, банди, които изглеждат различно, но имат едно и също послание в музиката си. За това и разказването на история е по-важно от някои от групите. Можехме да вкараме във филма, колкото музиканти си поискаме и за щастие всеки един от тях беше съгласен за участва.Предварително знаехме кои места да покрием на различните континенти чисто географски. Исках да идем на колкото е възможно повече от тях, но в един момент имаше опасност нещата да станат прекалено много. И идеята на филма да се размие. Интервюирахме много хора, които за съжаление не намериха място във филма. Интервюирахме невероятни музиканти, например всички от  банди като Noisem, фантастична банда, имаме разговор с Менисекшън Пауър Вайлънс или Capitalist Casualties, но те не бяха включени във филма, защото искахме той да бъде по-кратък от 100 минути и да не изместваме фокуса от историята. Направихме така че да разкажем историята по най-добрия начин.

– Може би във втората част ?

– Да,кой знае… „Slave to the Grind” part 2 – „Slave Grinder”!

 

– Филмът ще допринесе ли за популярността на стила грайнд?

– Не знам, с мен се свързаха много хора, които са гледали филма, не са конкретно фенове на музиката, не слушат подобен стил, но споделиха че им е харесал и са започнали да уважават грайндкора. Това за мен е голям успех. Представихме го на големи фестивали за наистина сериозни участници, видяхме невероятни продуценти и режисьори, но публиката, която харесва документални филми, но не е грайндкор фен, го хареса, което означава много за мен като продуцент. В същото време може би между тях има фенове на Metallica, които никога не са си пускали нещо по-тежко от тях и се оказва, че в момента разбират идеята зад грайднкора, оценяват го. Филмът имаше успех. Много е лесно да намразиш някой, който крещи и нарежда агресивно, което по принцип е нещо разбираемо за стила, но зад това има много повече – има философска страна. Можеш да откриеш много в текстовете на песните. Има толкова много банди, които с лириките си разпространяват сериозни послания. Дано хората разберат идеята зад стила както и смисъла на текстовете. Едва ли след филма грайнд групите ще започнат да издават за големи лейбъли, но пък някой фен на Metallica може да поиска да се запознае с музиката на P.L.F. или Warsore.

– Как би описал грайндкор стила на някой, който няма идея каква е тази музика?

– Трябва да започнеш от две различни неща като смисъл – хеви метъла и пънка. Грайндкор за мен е агресията на хеви метъла, например Slayer, много хора ги знаят, но с музика със скоростта на автомат. После слагаш пънк рифове. Грайндкора не е някакъв подстил на метъла, това е важно да се уточни, защото много хора си мислят точно това. Можеш да го определиш като смес между дет метъла и пънка, поставени на обороти, но той има собствена природа. Той е отделна категория, който е взел назаем по нещо от метъла и пънка. Ако мислиш за музиката, мисли за нея като музика на стероиди.

– Имаш ли любим момент от филма ?

– Ще ти разкажа за любимия ми момент зад сцената и който гледа този филм, ще го разбере по-добре. Във филма има един концертен материал на Haemorrhage фестивала „Ear Slaughter” в Монреал, Канада преди няколко години. Бяхме стигнали до гор грайнд момента от историята и имахме нужда от концертно изпълнение. Точно преди групата да се качи на сцената, някой от публиката донесе огромна торба с кочани, а друг донесе торба кондоми. В един момент по време на изпълнението на Haemorrhage, бях на място, което не беше толкова безопасни. Навсякъде започнаха да хвърчат кочани с кондоми. Един ме удари много здраво по главата. Огледах се наоколо и осъзнах, че навсякъде летят покрити с царевица кондоми. Доста необичайно поведение. Обаче за мен това е един от любимите ми моменти, който добавихме в лентата. Редакторите добавиха тези моменти, след като вече имаха всичкия материал, който аз и двамата ми оператори бяхме заснели, а ние бяхме покрити с всякакви хвърчащи из публиката неща, царевица, храна и презервативи. Независимо, че беше доста опасно за снимане в някаква степен, тези кадри са малко по-специални от останалите. Ако ги гледаш, ще си помислиш, че грайндкорът е нещо отвратително и гадно. Трябваха ни часове, за да направим подходящите кадри и да го представим в най-добрата му светлина. Та, този момент ми е любим. Никога не бях гледал Haemorrhage, тази испанска гор грайнд банда – те са фантастични и горещо ги препоръчвам на всички. Този път може да няма кондоми и царевица, но Haemorrhage са жестока банда, която препоръчвам на всички.

– Къде е акцентът – върху групите или върху различните стилове?

– Филмът като цяло е исторически. Как се е зародил и развил стила. Започва 1984-85 в Мичиган с Repulsion, после отиваме в Бирмингам, после пак в САЩ. Първата половина от филма е история, после се разглеждат различните сцени, гор грайнд и минс кор стиловете.

– Как ще става разпространението на филма?

– Обиколихме с този филм различни фестивали, ще го издадем и на двойно ДВД. Филмът е дълъг 100 минути, имаме още толкова неиздаден материал, който включва интервюта с вокалиста на Repulsion, концерт на Cripple Bastards, материал за философията зад грайндкор стила…

– Някакви нови грайнд банди,които да препоръчаш ?

– Харесвам всички варианти на грайндкора. Харесвам Repulsion както и нова банда като Cretin, които звучат като Repulsion. Но харесвам много и банди, които експериментират с грайнда като Fuck the Facts или Antigama. Те включват в музиката си и бавни моменти. Групи като Sulfuric Cautery свирят много брутален гор, а барабанистът им е звяр. Couple Skate – това са двама горграйнд пичове. Meth Leppard от Австралия са в бонус материала. Powerxchuck също. Organ Dealer от Ню Йорк са много добра банда, там всеки е много талантлив. Китарите звучат като Terrorizer, но с уникален почерк.

– Какво прави филма толкова специален ?

– В момента има адски много конкуренция навсякъде. Нашата идея е да представим филма и идеята за грайнда в барове – местата, където бандите свирят. Обичам да слушам музика вкъщи, но обичам и да ходя по концерти. Този филм трябва да се гледа с приятели. Аз го гледах например на „Obscene Extreme” с барабаниста на Nasum.

– Кой е първият грайндкор концерт,който си посетил ?

– Стана случайно. Слушах траш и дет метъл и отидох да гледам Obituary или пък май бяха Cannibal Corpse, които свиреха заедно с Napalm Death. Тогава не подозирах какво е това грайнд. Не бях чувал толкова бърза музика. Eдин от първите концерти, на които съм бил, беше на Soilent Green. През 2001 гледах Dimmu Borgir и тогава с тях свири грайнд банда, която харесах повече от Dimmu Borgir. Купувах албуми, четях благодарностите към други групи и веднага си поръчвах техните албуми.

– Най добрият грайндкор албум за теб?

– За мен лично е „From Enslavement to Obliteration“ на Napalm Death. Много скорост, но има и бавни моменти. Най доброто нещо от Mitch Harris. Също така и „The Peel Sessions” на Napalm Death.

– Какво е бъдещето на грайнда според теб?

– Digby Pearson от „Earache Records” спомена, че може би ще е нещо смесено с електроника, но аз не мисля така. За мен бъдещето лежи в едно завръщане към корените на стила. Големите лейбъли не издават грайндкор, но има все повече ъндърграунд банди с олдскулл звук като Warsore. Иначе, ако трябва да избирам топ десет на грайндкор албумите, пет от тях ще са издание на „Earache Records”. Но тези лейбъли вече издават съвсем други неща.

– Имаш ли своя грайнд банда?

– Не, аз съм барабанист, но свиря фънк и RnB.

40 години „London Calling“ или защо това се оказа най-важният рок’енд’рол албум в историята

Непохватните ми стъпки в напоителния дъжд водеха до това, че значително количество влизаше в чисто новите ми кубинки и ги превръщаше в своеобразни легени със студена, есенна вода. Мокрите ми чорапи изглежда не бяха достатъчно основание за едно 12-13 годишно хлапе да прекъсне сталкерската си разходка из урбанистичните потайности на големия град. А той, в самото начало на века, бе много повече поле за изпитание на издържливостта и способностите на неговите жители, отколкото уютен и приветлив град за есенни разходки. Заобикалящата ме среда често изпъкваше с многозначни надписи на стените, грозно издраскани думи, опити за класически графити или грешно нарисувани символи. В една малко по-вулгарна и много по-несигурна среда дори предвижването бе въпрос на оцеляване. Всяка спирка е окоп, а всеки минувач – потенциален враг. Все още се крадеше много и редовно, а младежките занимания често опираха до упражняване на безсмислено насилие.
Обграден от хищниците на новото време, изборите пред мен не бяха особено много. Но подкрепен от един много важен предмет, аз бях напълно готов за всичко, което на практика можеше да ми се случи. Този предмет или артефакт по-скоро, бе чисто и просто един брой презаписана аудио касетка. Но не каква да е, а много специална. Години преди да станат модерни признанията, че някой или нещо е „спасило живота ти“, моят го спасяваше и осмисляше касетката, носител на това, което смело мога да кажа, че е най-важният рок’енд’рол албум в историята на музиката. London Calling на The Clash.

В един от последните текстове на Sofia Rebel Station ще обърна внимание на този култов албум, без който нищо от рок музиката нямаше да е същото.

Поглеждам календара и се стряскам като преждевременно остаряла мома от изгледа в огледалото. 2019 е. Две десетилетия от началото на новия век. Как да оценим времето най-добре? Като се сетим, че „преди 20 години“ не е 1980г., а 2000г. Чувстваш се стар/а? Няма проблеми, Бритни Спиърс вече е класика.
За последните поколения, които си спомнят света без интернет в джоба си музиката е нещо, което изисква. На първо време изисква да я притежаваш. Физически, не виртуално. Трябва ти носител, трябва ти също така и певачка. Нещо, което да задвижи магията и да осмисли съществуването на носителя, да просвири и пропее. Колко ли много хора от две поколения преживяха най-силните си трепети с революционните за времето си уолкмени и с „две батерийки от 9 волта размер АА, моля“. С едната развалена слушалка и с вързани с цитопласт жици. С мощните аудио уредби и нервното съседско тропане по радиатора. С „намали ТОВА веднага“ и с изхвърляне на касетки, дискове и плочи директно в кофата, защо, „защото така!“ и тъй нататък и тъй нататък. Знам, че на известна част от вас това им е напълно непонятно.
За това започнах и с тази прословута презаписана касетка и един шибан, мъглив Ноември, в произволна вечер в който, нервни граждани ме подблъскваха оттук-оттам на изгнилата спирка срещу ректората, в неравната си борба за студена седалка на полет номер 5, посока Банишора. Честно ви казвам, и с това спирам да досаждам, London Calling се чувства еднакво силно както на Тауър Бридж в Лондон, така и на Лъвов Мост в София. Както с корабче по Темза, така и с тролей 7 покрай канала.

Обратно към календара, много думи, много цифри, много нещо, но основното е, че този Декември се навършват точно 40 години от излизането на бял свят на третия студиен албум на The Clash – London Calling. Нека отбележим тази паметна дата подобаващо!
И ето защо този албум се оказа основополагащ труд, крайъгълен камък, а защо не и просто „най-важният рок’ендрол албум в историята“.

---

Тази година, Музеят на Лондон организира изложба по случай 40 години от издаването на „London Calling“. На нея могат да бъдат видяни велики артефакти, като тефтерчето с текстовете на Джо Стръмър, счупеният бас на Пол Симънън, ръчно написаният трак-лист на Мик Джоунс, палките на Топър Хийдън и други интересни неща. Защо и как Лондон – майката на съвременната музика, опазва историческите и културно стойностни произведения и споменът за тях, оставаме на мислите на великата ни столична община, както и разбира се, на всички които не ги е срам да се числят пазители на културата.

През 1978г. The Clash вече са много известни. Година по-рано, групата, която по  това време има не повече от 30 концерта и нито един от тях като хедлайнер, подписва договор с CBS Records за феноменалната за времето си сума от 100 000 британски лири. Близки до Clash описват този момент като „най-лошата сделка, която може група да направи“, главно заради условията, според които всичко – от турнета до финансиране на албуми трябва да се изплаща от самите тях. Авторът на може би първият английски пънк зин „Sniffin’ Glue“ – Mark Perry пък казва, че това е „денят, в който пънка умря“. Лоша или не, сделката със CBS Records и всичко случило се от онзи момент нататък повлияват на бандата и броени месеци по-късно популярността им е сравнима само с тази на големите и доказани изпълнители.
Още с вторият си албум „Give ‘Em Enough Rope“ The Clash започват постепенно да напускат традиционното пънк звучене. За вманиачените фенове на групата и историците, това е и моментът, в който настъпва истинското израстване на легендата Clash. След месеци и години на търсене на себе си във вълнуващите и турбулентни условия на новозараждащата се сцена, лондонските герои са вече установили се и с широк хоризонт пред себе си.
Докато правят турне в САЩ, the Clash избират за подгряващи актове ритъм и блус изпълнители като Bo Diddley, Same & Dave, Lee Dorsey и други. С тях свирят и пънк-рокабили бандитите The Cramps. Нарастващият интерес на групата към рок’енд’рола и неговите фундаменти постилат пътя пред „London Calling“.

Paul Simonon през 1979г.

След записването на „Give ‘Em Enough Rope“ The Clash се разделят с мениджъра си Bernard Rhodes. Това довежда до проблеми – групата трябва да напусне репетиционната си в Camden и да се пренесе другаде. За щастие, техните приятели и роудита Johnny Green и Baker бързо се справят със задачата и скоро след това бандата се мести във Vanilla Studios в централната част на града. Много професионално организирана в работно отношение, групата обаче, преживява известен спад. Основните автори на музика и текст Mick Jones и Joe Strummer изпадат в творческа депресия с повече от една година период на музикална суша. Новото им EP „Cost of Living“ включва кавър и три други парчета, всички записани повече от 12 месеца назад във времето. The Clash влизат във Vanilla Studios през Май 1979г. без нито една записана песен за бъдещия си албум.
Благодарение на високата си дисциплина и силно приятелски отношения, момчетата установяват безпрекословен ред на репетиции – следобедно свирене, последвано от приятелски футболен мач, напитки в местния бар и вечерно свирене. От тази поредица, Clash изключват всички свои приятели, познати и висячи, които са свикнали да посещават репетициите. По този начин Strummer, Jones, Simonon и Headon успяват да се самоизолират, за да възвърнат способностите си на музициране и писане на текст. В търсене на новата и много по-искрена, спрямо интересите им форма, Clash репетират, свирейки кавъри в различни жанрове – рокабили, рок’енд’рол, ритъм’енд’блус и разбира се реге. През лятото на 1979г., благодарение на тези мерки, бандата съумява да се върне към живот. И то как само!

The Clash записват няколко демота във Vanilla Studios. Както винаги, така и сега Jones пише музиката, а Strummer – повечето от текстовете. Strummer пише „Lost in the supermarket„, вдъхновен от ранното детство на Jones, който е живял в бедност с майка си и баба си в мазе, a Paul Simonon композира и пише текста на „Guns of Brixton“ – първата записана негова песен и първата, в която той пее. По време на работата върху нея Simonon има съмнения относно текста, но Strummer го окуражава да продължава работата върху него. През август 1979г. The Clash влизат в Wessex Studios, за да запишат новия албум.
За негов продуцент те избират Guy Stevens. За същият е известно, че има сериозни проблеми с наркотиците и алкохола, което според групата му позволява да има силно неконвенционален подход към записите. Така например, за да създаде „по  – рокендрол“ атмосфера, Stevens разхвърля столове, бута стълби и създава хаос. Групата и най-вече Симънън приемат много добре това поведение и подход, намирайки го за доста насърчаващо и вдъхновяващо.
Албумът е записан за пет или шест седмици в 18 часови, ежедневни сесии. Много от песните са записани от веднъж или максимум два тейк-а. Първата записана песен е „Brand New Cadillac“, която, до тогава, използват като загрявка преди записи или концерт. „Clampdown“ започва своят живот като инструментал, кръстен „Working and Waiting“, а „The Card Cheat“ е особена с това, че всяка нейна част е записана по два пъти с цел да бъде създаден звук „колкото се може по-голям“.

Guns Of Brixton е химнът на поколения млади хора, затворени в бетонните гета на големите градове в Европа и САЩ. За нас несъмнено бе абсолютно същото – всички знаем наизуст всеки един ред от тази песен на Clash, станала непогрешима класика. Незабравимото реге звучене и тонът на отчаянието в лириките и музиката на Simonon направиха така, че тази мелодия да се превърне в знакова.

Много музикални критици са изказвали мненията си за London Calling и повечето от тях са били фокусирани главно върху жанровото му определение. Mark Kidel влиза в историята с определението си за албума на Clash, а именно – „първият двоен пост-пънк албум изобщо“. Според Stephen Erlewine албумът смесва пънк естетиката с рок’енд’рол митологията и руутс музиката докато развива безброй много други жанрове като пънк, реге, рокабили, ска, Ню Орлиънс R&B, поп, лаундж джаз и какво ли още не… „Brand New Cadillac“ е всъщност песен на Vince Taylor, споменаван от групата не веднъж като тяхно влияние и почитан като авторът на един от най-първите британски рок’енд’рол записи изобщо. „Rudie Can’t Fail“ включва брас секция и миксира елементи от поп, соул и реге музиката.
Говорейки за London Calling, Jack Sargaent казва, че „дали Clash са напуснали напълно своите пънк корени или са придвижили музикалния пънк еклектизъм и разнообразие до нови нива остава доста спорно“.

Песните от албума са писани предимно за Лондон. В тази връзка, не е учудващо, че градът и неговите управници отдават сериозно значение на наследството, което оставя. Зад лириките и музиката стоят наративи, включващи едновременно измислени и съществуващи персонажи. Като подземният криминал Jimmy Jazz например, вдъхновен от самият Jimmy Cliff. Очевидно е, че албумът се опира на някои градски истории, достигайки до теми като секс, депресия, криза на идентичността и прочее. Разбира се, някои от песните имат и доста по-задълбочен и комплициран наратив, включвайки тенденции като политическа критика, историческа оценка на отминали събития, социални теми като нарастващата безработица, расовите конфликти, употребата на наркотици, консумеризмът. Tom Carson, друг музикален критик, изразява мнение, че „докато албумът е разчитал изцяло на рок’енд’рол миналото в музикалната си част, то лириките и концепциите са вдъхновени от историята, политиката и всички онези митове, които се асоциират с жанра“.

Трудно е да се каже коя песен на The Clash е най-добра, но никак не е сложно да се посочи коя е най-популярната им. Това, разбира се, е London Calling. Песента от едноименния албум се е превърнала в своеобразен химн на английската столица, като често може да бъде чута в общественото пространство – по радио или телевизия. Култовата мелодия и текст са използвани хиляди пъти във филми, видеа, реклами, банери и всякакви материали, свързани с Лондон или с рок’енд’рол музиката изобщо. Клипът е толкова популярен, че едва ли има човек с интерес в тази област, който да не го е гледал поне няколко пъти. (В платформата YouTube този конкретен ъплоуд е навъртял около 37 милиона гледания)
Вдъхновена от инцидента в ядрената електро централа в Лонг Айлънд и от безизходицата в британското общество по това време, London Calling изгражда репутацията си на тежкият съдник, чиято присъда отеква чак до днес,… 40 години по-късно.

 

Pennie Smith е автор на този кадър, превърнал се в монументален за рок’енд’рол музиката в исторически план

Предната част на обложката съдържа снимка на басистът Paul Simonon, уловен в мига, в който разбива своят Fender Precesion Bass в сцената в Palladium, Ню Йорк Сити, на 20 Септември 1979г по време на щатското турне на групата „Take The Fifth“.
През 2011г., в интервю за самите Fender, Simonon обяснява, че е разбил инструмента си в момента, в който е разбрал, че охраната не позволява на посетителите да стават от местата си в залата. „Не съм си го изкарал на баса просто ей така, защото, реално нямаше нищо нередно в него“.
Pennie Smith, която е автор на кадъра, по принцип била против да се използва като обложка за албума, защото го намирала за твърде разфокусиран и непрофесионален. Strummer и дизайнерът Ray Lowry, обаче, настояли.
През 2002г. фотографията на Smith е отличена от Q Magazine като „Най-добрата рок’енд’рол снимка на всички времена„, идеално запечатваща ултимативният рок’енд’рол момент – „тотална загуба на контрол“.
Lowry изработва концепцията и дизайна на обложката, опирайки се на тази от дебютния и едноименен албум на Elvis Presley.

През 2010г. Royal Mail избират обложката на London Calling за серия пощенски марки, посветени на класически обложки на албуми. Логотипията на надписа в розово и зелено е обект на множество препечатвания, пародии и други чисто маркетингови трикове в десетилетията след издаването му.

Във Великобритания „London Calling“ е издаден на винил в средата на Декември 1979г. и в САЩ на винил и касетка с 8 парчета две седмици по-късно през Януари 1980г. Гейтфолд издание е направено специално и само за Япония. Макар и да е двоен албум, „London Calling“ се продавал на цената на единична плоча. Първоначално, CBS не позволявали на Clash да издават албума като двойна плоча. В замяна им предложили да издадат единична плоча плюс безплатен 12-инчов сингъл. В крайна сметка въпросният сингъл, обаче, се превърнал в пълносвиреща плоча с 9 песни. Последното парче „Train In Vain“ оригинално не присъства в списъка с песните на гърба на албума, защото е изключено поради задаваща се сделка с NME за промоцията му като сингъл. Накрая парчето попаднало в албума, след като сделката се оказала провалена.

В днешни дни оригиналните издания на London Calling надвишават в пъти цената си, която са имали в началото на 80-те години. Японските издания достигат баснословните суми.

След издаването си, албумът успява да продаде 2 милиона копия. Номер 9 във Великобритания, той е сертифициран „златен“ още през Декември 1979г. Извън Кралството, London Calling се представя много добре. Номер 2 в Швеция и номер 4 в Норвегия. Номер 27 в САЩ, а през 1996г. е сертифициран като „платинен“. Албумът добавя и два от най-успешните сингли в историята на The Clash – „London Calling“ излиза на 7-ми Декември, изпреварвайки албума със седмица. Успехът на синглите по света и у дома също е много сериозен. „London Calling“ претърпява множество преиздавания на различни носители, включително касетки, DVD, пикчър диск и още.

The Last Testament – The Making of London Calling е филм на световноизвестния Don Letts (RIP). Включен е в специално издание от 2004г. по случай 25 годишнината от издаването на албума.

Критиката към албума е безкрайна. Внушителна линия от хора, специализирани издания, музиканти, журналисти, медии и други са се изказвали за него. „London Calling“ присъства в десетки, дори стотици класации навсякъде по света, където му бива отредена винаги челна позиция. В класацията на класациите е на номер 6 от всички най-високо оценявани албуми в историята. В САЩ е обявен за най-добър албум на 80-те. Включен е в BBC Radio 1 Masterpiece Collection, както и Grammy Hall of Fame. От критиците е считан за един от най-добрите рок’енд’рол албуми записвани някога, а нескромното ми, но широко споделяно мнение по въпросът е, че е най-добрият.

---

Двадесетина години по-късно, на място далеч от Лондон, моята презаписана касетка носеше духът, който бе вдъхнат на музиката ѝ още през 1979г. Мелодиите, текстовете, дори маниерът, всичко това бе едно общо цяло за многото, които и преди и тогава, а и в бъдеще щяха да помнят и да пеят. Забележителното постижение на четирима английски младежи, подарили на света истински шедьовър.

А днес… днес нещата стоят тъй както с всичко останало. Някъде по прашлясалите рафтове се съхраняват още плочите и касетките на The Clash, сред тях е и „London Calling“. Ретро-парадът по музикалната телевизия често показва незабравимия клип с корабчето по Темза, а на негов фон някъде, тийнейджърка се разкършва с найлоновите си Док Мартенси. Еклектиката на новото време, к’во да правиш. Може би ценностите са се променили, а може би не, кой знае…не и аз. Знам само, че този албум и тази група не са за слушане на чаша чай с джинджифил в някое запушено хипстерско барче. И не го казвам, за да обидя или омаловажа фенското в днешните почитатели на (някои неща на) Clash. Те изискват много повече от асоциацията с метрото на Лондон и Тауър Бридж. Те не са надменна препратка за туристи от магазин за сувенири, нито заслужават съдбата на Бийтълс – да са табелка на превзета книжарница или просто значка на ревера на интелектуалстващ представител на средната класа. Ако звуча малко ядосано в тези финални за темата, а и може би за целият проект, думи, то е защото усещам, че взаимно губим по малко от всичко значимо, само за да го заменим с нещо мимолетно. Това беше един, поредица от много опити за съпротива срещу това.
Дано е имало успех!